Жул Верн
Децата на капитан Грант
Първа част
Глава I
РИБАТА ВЕЗНИ
На 26 юли 1864 година при силен североизточен вятър една великолепна яхта се носеше с пълна пара по вълните на Северния канал. На задната мачта се вееше английският флаг, а на върха на предната мачта върху син щандарт под херцогска корона бяха извезани със сърма инициалите Е. Г. Яхтата се наричаше „Дънкан“ и принадлежеше на лорд Гленарван, един от шестнадесетте шотландски перове, които заседават в Горната камара, и най-видния член на тъй известния в цялото Обединено кралство „Кралски яхт-клуб на Темза“.
Лорд Едуард Гленарван беше на борда на яхтата с младата си жена, леди Елена, и един свой братовчед — майор Мак Набс.
„Дънкан“, новопостроен кораб, се прибираше в Глазгоу от пробно плаване на няколко мили извън Клайдския залив. На хоризонта вече се очертаваше остров Арън, когато морякът на вахт съобщи, че в дирята на яхтата играе огромна риба. Капитанът Джон Манглс нареди веднага да уведомят за това лорд Едуард. Лордът се качи заедно с майор Мак Набс на капитанския мостик и запита капитана какво мисли за това животно.
— Мисля, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — че това е една доста голяма акула.
— Акула по тези места! — се учуди лорд Гленарван.
— Няма нищо чудно — продължи капитанът. — Тази риба принадлежи към един вид акули, които се срещат във всички морета и на всякаква ширина — „рибата везни“1. Струва ми се, че тя е точно от рода на тия проклетници. Ако ваша светлост е съгласен и ако на леди Гленарван би направило удоволствие да присъствува на един интересен лов, скоро ще узнаем истината.
— Какво ще кажете, Мак Набс? — запита лорд Гленарван майора. — Мислите ли, че заслужава да опитаме?
— Както намерите за добре — отговори спокойно майорът.
— Впрочем — продължи Джон Манглс — тия страшни хищници не се изтребват достатъчно. Трябва да използуваме случая. Така ще имаме не само интересно зрелище, но и ще извършим добро дело.
— Почвайте, Джон! — каза лорд Гленарван.
След това той изпрати да предупредят леди Елена, която дойде при него на капитанския мостик твърде заинтригувана от този необикновен лов.
Морето беше великолепно. По повърхността на водата лесно се следяха бързите движения на акулата, която ту се гмуркаше, ту отново изплуваше с учудваща стремителност. Джон Манглс даде своите нареждания. Моряците хвърлиха през перилата на десния борд здраво въже с кука, на която надянаха дебело парче сланина. Макар че беше още на петдесетина ярда2, акулата подуши стръвта и се запъти бързо към яхтата. Виждаше се как перките й, сиви по края и черни в основата си, бият със сила вълните, а опашката и я насочваше точно по права линия. Колкото се приближаваше, толкова повече се очертаваха нейните големи изпъкнали очи, разпалени от жажда за плячка, а като се обърнеше по гръб, зеещите й челюсти откриваха четири реда зъби. Главата й беше широка и наподобяваше двоен чук, набучен на дръжка. Джон Манглс не беше се излъгал: това бе един от най-хищните представители на семейството на акулите „риба везни“, както я наричат англичаните, или „риба евреин“, както я наричат провансалците.
Пътниците и моряците на „Дънкан“ следяха с напрегнато внимание движенията на акулата. Скоро животното дойде близо до въдицата, извърна се по гръб, за да я захапе по-добре, и огромната кука изчезна в широкото му гърло. Акулата се дръпна назад, като разтърси силно въжето, и сама се „хвана“ на въдицата. Моряците започнаха да я издигат с помощта на макара, прикрепена на напречника на главната мачта.
Усетила, че я изтръгват от водата, акулата започна да се съпротивлява жестоко, но бе победена. Едно въже с подвижна примка я стегна през опашката и парализира движенията й. След малко тя бе издигната над перилата и хвърлена върху палубата на яхтата. Един моряк веднага се приближи предпазливо до нея и със силен удар на брадва отсече огромната й опашка.
Ловът бе завършен. Чудовището не представляваше вече никаква опасност. Мъстта на моряците бе задоволена, но не и тяхното любопитство. И наистина на корабите има обичай да се проверява внимателно стомаха на всяка уловена акула. Моряците познават необикновената им лакомия, винаги очакват някоя изненада и тяхното очакване понякога се оправдава.
Леди Гленарван не пожела да присъствува на това отблъскващо „изследване“ и влезе в каюткомпанията3. Акулата още дишаше. Беше дълга десет стъпки4 и тежеше повече от шестстотин ливри5. Тия размери и това тегло не са необикновени. Рибата везни, макар да не е причислена към акулите великани, се смята за една от най-опасните.
1
Английските моряци наричат тази акула „риба везни“, защото главата й прилича на везни или на двоен чук. По същите причини тази риба е позната във Франция под името „риба чук“. Б. пр.