— Но тогава — каза леди Елена — къде е истината всред всички тия противоричия?
— Истината, госпожо — отвърна Паганел, — е следната: патагонците имат къси крака и развиват гръден кош. Шеговито това може да се изрази така, че патагонците са високи шест стъпки, когато са седнали, а само пет, когато са прави.
— Браво, драги географе — отговори Гленарван. — Това е добре казано.
— А може би те не съществуват — поде Паганел — и в такъв случай няма за какво да спорим. Но в заключение, драги приятели, ще добавя следната утешителна забележка: Магелановият пролив е великолепен дори и без патагонци.
В това време „Дънкан“ заобикаляше полуостров Брънсуийк между прекрасни гледки от двете страни на пролива. На седемдесет мили след нос Грегьри яхтата мина покрай затворническата колония Пунта Арена, разположена на десния бряг. Чилийското знаме и камбанарията на черквата се показаха за миг между дърветата. На това място проливът минаваше между два величествени гранитни масива. Планините криеха подножията си сред безкрайни гъсти гори, а върховете им, покрити с вечни снегове, се губеха в облаците. На югозапад се издигаше на шест хиляди и петстотин стъпки във въздуха планината Тарн. След продължителен здрач настъпи нощта. Незабелязано светлината се преля в леки сенки с нежни тонове. Небето се покри с ярки звезди и Южният кръст сочеше на мореплавателите пътя за Южния полюс. Посред тази осеяна от светлини тъмнина и под блясъка на звездите, които тук заместваха бреговите фарове в цивилизованите страни, „Дънкан“ продължи смело пътя си, без да пусне нито веднъж котва в някой от удобните заливи, с които изобилствуваше крайбрежието. Често краищата на напречниците докосваха клоните на надвисналите над водата южни букаци. Понякога пък витлото разпенваше водите на големи реки, като събуждаше диви гъски, диви патици, бекасини, бърнета и цялото пернато царство край блатистите места. Скоро се показаха развалини и няколко срутвания, на които нощта придаваше грандиозен вид. Това бяха тъжни останки от една изоставена колония, чието име ще отрича вечно плодородието на тия брегове и богатите с дивеч гори. „Дънкан“ минаваше покрай Пристанището на глада.
На същото това мясго в 1581 година испанецът Сармиенто се заселил с още четиристотин емигранти. Той основал града Сен Филип. Но голяма част от колонистите измрели от необикновените студове, а гладът довършил тия, които студът пощадил. В 1587 година корсарят27 Кавъндиш намерил последния от тия четиристотин нещастници, който умирал от глад сред развалините на града. Само след шестгодишно съществуване този град имал вид, сякаш е съществувал шест века.
„Дънкан“ мина покрай тия пустинни брегове и на разсъмване навлезе в теснини, оградени с букови, ясенови и брезови гори, от чиито недра се издигаха тук-там зелени куполи, хълмове, покрити с гъсталаци от див чемшир и остри върхове, между които се открояваше обелискът на Бъкланд. След това „Дънкан“ премина покрай залива Свети Никола, който Бугенвил бе нарекъл по-рано Залив на французите. В далечината играеха стада тюлени и китове, вероятно доста големи, ако се съди по струята вода, която изхвърляха и която се виждаше на разстояние четири мили. Най-сетне корабът заобиколи нос Фроуърд, покрит още с последните ледове на зимата. На другата страна на пролива, на Огнена земя, се издигаше на шест хиляди стъпки планината Сармиенто — огромно натрупване на скали, отделени една от друга с ивици облаци и образуващи в небето нещо като въздушен архипелаг. Всъщност американският континент завършва с нос Фроуърд, защото нос Хорн е само една скала, загубена в океана на петдесет и шестия градус ширина.
Оттук проливът се стеснява между полуострова Брънсуийк и Земята на отчаянието, продълговат остров, заседнал между множество малки островчета като огромен кит, изхвърлен на бряг, покрит с дребни камъчета. Каква разлика между този толкова разпокъсан завършек на Америка и южните краища на Африка, Австралия или Индия, закръглени и добре очертани! Каква ли неизвестна стихия е разбила този огромен нос, захвърлен между два океана?
Вместо плодородни брегове тук се простираха голи чукари с див поглед, прорязвани от хилядите тесни проходи на този лабиринт. „Дънкан“ следваше безпогрешно и без колебание капризните извивки на пролива, като смесваше кълбата дим, изпускани от неговия комин, с разкъсаните от скалите мъгли. Той премина, без да намалява хода си, покрай няколко испански колониални агенции, установени на тия изоставени брегове. При нос Тамар проливът се разшири и яхтата можа да завие, за да заобиколи стръмните брегове на островите Нарборо и се приближи до южното крайбрежие. Най-сетне, тридесет и шест часа след навлизането в пролива, се показаха скалите на нос Пиларес, на самия край на Земята на отчаянието. Пред яхтата се откриваше грамадно, свободно и блестящо море и Жак Паганел, приветствувайки го с възторжен жест, се почувствува не по-малко развълнуван от самия Фердинанд де Магелан в момента, когато „Тринидад“28 се наклонил от повея на Тихия океан.
27
Капитан на каперски кораб, т.е. въоръжен частен кораб за залавяне на неприятелски търговски кораби. Б. пр.