— Добре, добре, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — и дори ще добавя, че преминаването през американския материк ще стане без никакви опасности.
— Без никакви опасности и без умора — добави Паганел. — Мнозина са го преминали преди нас, и то без да разполагат с нашите материални възможности и без да имат пред себе си нашата велика цел, която да ги въодушевява. Нима в 1872 година някой си Базилио Вилармо не е преминал от Кармен до Кордилерите? Нима в 1806 година чилиецът дон Луис де ла Крус, общински съдия в провинцията Консепсион, тръгнал от Антуко и вървял по тридесет и седмия паралел, не е прекосил Андите и стигнал в Буенос Айрес след един преход от четиридесет дни? И най-сетне нима полковник Гарсиа Алсид д’Орбини и моят по-читаем колега доктор Мартен дьо Муси не кръстосоха тази страна надлъж и нашир и не направиха за науката това, което ние ще извършим в името на човеколюбието?
— Ах, господин Паганел — възкликна Мери Грант с глас, който трепереше от вълнение, — как ще можем да ви се отблагодарим за самоотвержеността, която ви излага на толкова опасности?
— Опасности! — извика Паганел. — Кой каза думата „опасност“?
— Не аз! — извика Робърт Грант, чиито очи блестяха от решителност.
— Опасности! — продължи Паганел. — Нима те съществуват?… Но всъщност за какво става дума? За едно пътуване от някакви триста и петдесет мили, защото ще се движим все по права линия. Едно пътуване, което ще стане по ширината, на която се намират Испания, Сицилия и Гърция в другото полукълбо, и следователно при почти същите климатични условия. И най-сетне, едно пътуване, което ще продължи най-много месец! Та това е чисто и просто разходка!
— Господин Паганел — запита тогава леди Елена, — мислите ли, че ако корабокрушенците са паднали в плен на индианците, животът им е бил пощаден?
— Дали мисля, госпожо! Но индианците не са човекоядци! Съвсем не! Един мой сънародник, когото познавам от Географското дружество, Гинар, е прекарал три години в плен на индианците от пампасите. Той е страдал, с него са се отнасяли много зле, но е излязъл победител от това изпитание. По тия места европеецът е много полезен. Индианците знаят неговата цена и го гледат като породисто животно.
— Тогава няма защо да се колебаем — каза Гленарван, — трябва да тръгваме, и то веднага. Кой път ще следваме?
— Път лек и приятен — отговори Паганел. — Отначало ще има малко изкачване, после леко спускане по източните склонове на Андите и накрая — гладка равнина, покрита с пясък и трева като истинска градина.
— Да погледнем картата — каза майорът.
— Ето я, драги Мак Набс. Ние ще отидем до чилийския бряг между нос Румена и залива Карнеро, откъдето ще поемем но тридесет и седмия паралел. След като прекосим столицата на Араукания, ще пресечем Кордилерите през прохода Антуко, като оставим вулкана южно от нас. След това ще се спуснем по дългите склонове на планината, ще преминем Неукуем, Рио Колорадо, ще стигнем пампасите, Салинас, реката Гуамини, сиера Тапалкуем. Тук минават границите на провинцията Буенос Айрес, които ще прекосим. Оттам ще изкачим сиера Тандил и ще продължим търсенето до нос Медано на Атлантическия бряг.
Като говореше така и чертаеше маршрута на експедицията, Паганел дори не поглеждаше картата, която лежеше пред очите му. Тя му беше ненужна. Неговата памет, подхранена от трудовете на Фрезие, Молина, Хумболт, Миерс и д’Орбини, не можеше нито да му измени, нито да го изненада. След като изброи тези географски имена, той добави:
— И така, драги приятели, нашият път е прав. Ще го изминем за тридесет дни и ще стигнем до източния бряг преди „Дънкан“, особено ако западните ветрове забавят неговия ход.
— Значи „Дънкан“ ще трябва да се движи между нос Кориен-тес и нос Свети Антоан? — каза Джон Манглс.
— Точно така.
— А как бихте подбрали състава на експедицията? — запита Гленарван.
— Много лесно. За нас е важно да узнаем де се намира капитан Грант, а не да водим война с индианците. Естествено, наш началник ще бъде лорд Гленарван, после майорът, който няма да отстъпи никому мястото си, моята скромна личност, Жак Паганел…
— И аз! — провикна се младият Грант.
— Робърт! Робърт! — смъмра го Мери.
— А защо не? — отговори Паганел. — Пътешествията каляват младежта. Значи ние четиримата и трима моряци от „Дънкан“…
— Как? — обърна се Джон Манглс към Гленерван. — Аз няма ли да дойда с вас?
— Драги Джон — отговори Гленарван, — ние оставяме на яхтата нашите пътнички, т.е. най-скъпото, което имаме на света. Кой ще бди над тях, ако не преданият капитан на „Дънкан“?