— Значи ние не можем да ви придружим? — каза леди Елена, чийто поглед се помрачи от тъга.
— Скъпа Елена — отговори Гленарван, — пътуването ни трябва да стане при изключителна бързина. Нашата раздяла няма да трае дълго и…
— Да, приятелю мой, разбирам ви — отговори леди Елена. — Тръгвайте и дано мисията ви бъде успешна.
— Но това не е пътешествие — каза Паганел.
— А какво е? — запита леди Елена.
— Само едно преминаване и нищо повече. С една дума, ще преминем като честния човек на земята, вършейки колкото се може повече добрини. Нашият девиз ще бъде: Transire benefaciendo29.
След тия думи на Паганел разискването завърши, ако изобщо може да се нарече разискване разговорът, в който всички бяха на едно мнение. Приготовленията започнаха още същия ден. Решено бе експедицията да се пази в тайна, за да не се привлече вниманието на индианците.
Тръгването бе определено за 14 октомври. Когато трябваше да се определят моряците, които да придружат експедицията, всички предложиха услугите си и Гленарван се намери в затруднение. За да не наскърби нито един от тия предани хора, той реши да хвърлят жребий. Така и направиха. Щастието се усмихна на помощник-капитана Том Остин, на Уйлсън, един здравеняк, и на Мълреди, който би предизвикал на бокс и самия Том Сейърз30.
Гленарван прояви необикновена енергия в приготовленията. Той искаше да бъде готов за определения ден и така стана. Едновременно с него Джон Манглс се запасяваше с въглища, за да може да отплава незабавно. Той държеше да пристигне на аржентинския бряг преди пътешествениците. Ето защо между Гленарван и младия капитан възникна истинско съревнование, което беше от полза за всички.
И наистина на 14 октомври в уречения час всички бяха готови. Преди тръгването пътниците на яхтата се събраха в каюткомпанията. „Дънкан“ бе готов да отпътува и перките на витлото вече размътваха прозрачните води на Талкауано. Гленарван, Паганел, Мак Набс, Робърт Грант, Том Остин, Уйлсън и Мълреди, въоръжени с карабини и револвери „Колт“, се готвеха да напуснат яхтата. Водачите и мулетата ги очакваха на края на кея.
— Време е вече — каза най-сетне лорд Едуард.
— На добър час, мой скъпи — отвърна леди Елена, като сдържаше вълнението си.
Лорд Гленарван я притисна до сърцето си, а Робърт се хвърли на шията на Мери Грант.
— А сега, драги приятели — каза Паганел, — едно последно ръкостискане, което да трае до бреговете на Атлантика!
Това искане беше прекалено. Но имаше и прегръдки, които можеха да осъществят пожеланията на достойния учен.
Всички се изкачиха на мостика и седемте пътешественици напуснаха „Дънкан“. Те скоро стигнаха брега, а яхтата се доближи до него на по-малко от половин кабелт31.
От кърмовия дек леди Елена извика за последен път:
— Приятели мои, господ да ви помага!
— И ще ни помогне, госпожо — отговори Жак Паганел, — защото, бъдете уверени, ние сами ще си помогаем!
— Пълен напред! — извика Джон Манглс на механика си.
— На път — отговори лорд Гленарван.
И в момента когато пътниците препуснаха на мулетата по крайбрежния път „Дънкан“ под действието на витлото си пое с пълен ход своя път в океана.
Глава XI
ПРЕЗ ЧИЛИ
Групата туземци мулетари, които Гленарван бе наел, се състоеше от трима мъже и едно момче. Главният мулетар беше англичанин, който живееше от двадесетина години в страната. Той изкарваше прехраната си, като даваше под наем мулета на пътешественици и им служеше за водач през разните проходи на Кордилерите. Оттам той ги предаваше на някой „бакуеано“, аржентински водач, който познаваше пътищата през пампасите. Този англичанин не бе забравил сред своите мулета и индианците родния си език дотолкова, че да не може да разговаря с пътешествениците. Благодарение на това заповедите се даваха и изпълняваха по-лесно, нещо, което Гленарван побърза да използува, защото Жак Паганел все още не успяваше със своя испански да се изрази така, че да бъде разбран.
Главният мулетар — „катапас“ по чилийски — имаше за помощници двама пеони32 индианци и едно дванадесетгодишно момче. Пеоните се грижеха за мулетата, натоварени с багажите на отряда, а детето водеше една „мадрина“, малка кобила, накачена със звънчета, която вървеше напред и увличаше след себе си десетте мулета. Пътешествениците яздеха седем от тях, катапасът едно, а останалите две бяха натоварени с хранителни припаси и няколко топа плат, предназначени да осигурят благоволението на кациките33 в равнината. Според обичая си, пеоните вървяха пеша. Така това прекосяване на Южна Америка трябваше да се извърши при най-голяма сигурност и бързина. Преминаването на планинската верига на Андите не е обикновено пътуване. То не може да се извърши без тия здрави мулета, най-добрите от които са от аржентински произход. У тия отлични животинка се развили на местна почва качества, които липсват на основната раса. Те не са придирчиви за храна, пият вода само веднъж на ден, лесно извървяват по десет мили за осем часа и носят до четиринадесет ароба34 товар, без да се оплакват.