По този път, свързващ единия океан с другия, няма странноприемници. Яде се сушено месо, ориз, подправен с пипер, и дивеч, убит из пътя. Вода се пие в планината от горските потоци, а в полето — от ручеите. Към нея се добавят няколко капки ром, питие, с което всеки пътник е запасен и го носи в нещо като манерка от волски рог, наречена „чифл“. Но трябва да се внимава да не се злоупотребява със спиртни питиета, които са особено вредни в една област, в която нервната система на човека е крайно възбудена. Що се отнася до постелките за спане, те се съдържаха изцяло в туземните седла, наречени „рекадо“. Тия седла, направени от „пелион“ — овчи кожи, щавени само от едната страна, а от другата покрити с вълна, се пристягат с широки, богато украсени ремъци. Завит в тия топли завивки, пътникът не рискува нищо, дори и през най-влажните нощи и спи отлично.
Гленарван като човек, който знае да пътува и да се съобразява с обичаите на разни страни, бе избрал за себе си и другарите си чилийското облекло. Паганел и Робърт — две деца, едното голямо, другото малко — не сдържаха радостта си, когато провряха глава през националното „пънчо“ — широк вълнен плащ с дупка в средата, и нахлузиха ботуши от кожа от задните крака на млад кон. Трябваше да се видят техните мулета с богато украсена сбруя, с арабски мундщуци в устата, с дълги, изплетени от кожи поводи, които служеха и за бич, с оглавник, украсен с металически пулове, и „алфорхас“ — дисаги от плат с ярки цветове, които съдържаха провизиите за деня. Паганел, винаги разсеян, щеше за малко да получи няколко ритника от своето прекрасно муле, когато го възсядаше. Настанен най-сетне на седлото, с вечния си далекоглед през рамо, стъпил здраво на стремената, той се довери на опитността на животното и не стана нужда да съжалява за това. Колкото до Робърт, той прояви от самото начало заложби на отличен ездач.
Тръгнаха. Времето беше великолепно, небето кристално чисто, а въздухът достатъчно разхладяван от морския вятър въпреки силното слънце. Малката група тръгна с бърза крачка по криволичещия бряг на залива Талкауано, за да стигне тридесет мили по на юг до началото на тридесет и седмия паралел. През целия този първи ден те вървяха бързо през тръстиките на пресушени блата, но говореха малко. Съвсем живи бяха още силните впечатления от раздялата. Пътниците виждаха още дима на „Дънкан“, който се губеше на хоризонта. Всички освен Паганел мълчаха. Ученолюбивият географ си задаваше въпроси по испански и сам си отговаряше на тоя нов език. Катапасът беше доста мълчалив, а и занаятът му го правеше такьв. Той почти не говореше с пеоните си, които от дълга практика познаваха много добре работата си. Ако някое муле спираше, те го подкарва-ха с гърлен вик, а когато това не помагаше, един камък, отпратен от сигурна ръка, надвиваше упорството на животното. Ако се разкопчееше някоя каишка или паднеше поводът, неонът сваляше пънчото си и покриваше с него главата на мулето, което след поправката тръгваше веднага.
Мулетарите имат навик да тръгват в осем часа сутринта, след закуска, и да вървят без спиране до времето за нощуване, т.е. до четири часа след пладне. Гленарван се съобразяваше с този обичай. Когато катапасът даде знак за спиране, пътниците, които бяха вървели през всичкото време по брега на пенливия океан, влизаха в град Арауко, разположен на южния край на залива. За да стигнат до края на тридесет и седмия паралел, трябваше да извървят на запад още около двадесетина мили до залива Карнеро. Но изпратените по-рано от Гленарван хора бяха обходили вече тази част от крайбрежието, без да намерят каквито и да било следи от корабокрушение. Тъй че нямаше нужда от нови търсения и затова се реши изходната точка на експедицията да бъде Арауко. Оттук те трябваше да вървят по съвсем права линия на изток.
Малката група влезе в града, за да прекара нощта, и се настани за спане в двора на една странноприемница, чиито удобства бяха още първобитни.
Арауко е столицата на Араукания, държава, дълга сто и петдесет мили, широка тридесет и населена с молучи, тия по-големи деца на чилийската раса, възпети от поета Ерсийя. Това гордо и мъжествено племе, единствено от двете Америки, никога не бе попадало под чуждо владичество. Макар че някога град Арауко е принадлежал на испанците, населението не е било никога покорявано. То се е съпротивлявало и тогава, както се бори и сега, срещу завоевателните стремежи на Чили и тяхното независимо знаме — бяла звезда върху лазурно поле — все още се вее на върха на укрепения хълм, който закриля града.