Докато приготвяха вечерята, Гленарван, Паганел и катапасът се поразходиха между покритите със слама къщи. Освен една църква и развалините на един францискански манастир в Арауко нямаше нищо забележително. Гленарван се опита да събере някои сведения за съдбата на „Британия“, но не успя. Паганел беше отчаян, че не може да се разбере с местните жители и понеже те говореха араукански — език, който се говореше чак до Магелановия проток, — испанският на Паганел му служеше толкова, колкото би му послужил староеврейският. Ето защо, като не можеше да използува ушите си, той използува очите си да гледа и изпита истинска радост на учен, наблюдавайки различните типове на расата на молучите, които се явяваха пред него. Мъжете бяха високи, с плоски лица, с меден цвят на кожата, голобради, с недоверчив поглед и широка глава, потънала в дълги черни коси. Те изглеждаха обречени на оная особена леност, присъща на бойците, които не знаят какво да правят в мирно време. Жените им, жалки на вид, но енергични, вършат цялата тежка работа в домакинството — грижат се за конете, почистват оръжието, орат, ходят на лов, за да хранят мъжете си, и все пак намират време да тъкат смарагденосини пънчос, които изискват две години труд и струват най-малко сто долара едното.
Изобщо молучите са едно не много интересно племе с доста диви нрави. Те имат почти всички човешки пороци и само една добродетел — любов към независимостта.
— Истински спартанци — повтаряше Паганел, когато след разходката седна да вечеря.
Достойният учен преувеличаваше и много изненада събеседниците си, когато заяви, че неговото френско сърце затуптяло силно при посещението му в Арауко. На въпроса на майора кои са причините за това неочаквано „сърцебиене“ той отговори, че вълнението му било напълно естествено, защото един от неговите съотечественици заемал някога трона на Араукания. Майорът го помоли да каже името на този монарх. Жак Паганел произнесе с гордост името на господин дьо Тонеинс, един прекрасен човек, бивш прошенописец от Перигьо, доста брадат, изживял онова, което детронираните владетели охотно наричат „неблагодарност на поданиците“. На леката усмивка, с която майорът посрещна мисълта, че един бивш прошенописец е могъл да бъде свален от престол, Паганел отвърна много сериозно, че е може би по-лесно за един прошенописец да бъде добър крал, отколкото за един крал да бъде добър прошенописец. На тая забележка всички се засмяха и пиха по няколко глътки „чича“35 за здравето на Орели Антоан I, бивш крал на Араукания. Няколко минути по-късно пътниците, обвити в своите пънчос, спяха вече дълбок сън. На другия ден в осем часа с мадри-ната начело и с пеоните на опашката малкият отряд пое на изток по тридесет и седмия паралел. Пътят минаваше през плодородната територия на Араукания, богата с лозя и стада. Но постепенно тя започна да става безлюдна. Само от миля на миля се виждаше по някоя колиба на „растреадорес“ — известните в цяла Америка индианци, укротители на коне. Понякога се срещаха изоставени пощенски станции за смяна на коне, които служеха за убежище на скитащи по степите туземци. През този ден две реки се изпречиха на пътя на отряда — Рио де Ракве и Рио де Тубал. Но катапасът намери бродове, които улесниха преминаването. На хоризонта се простираше веригата на Андите, която издуваше своите закръглени хълмове и продължаваше на север с все повече и повече върхове. Но това бяха само крайните прешлени на огромния гръбнак, на който се крепи скелетът на Новия свят.
В четири часа привечер след един преход от тридесет и пет мили спряха сред полето под една група огромни миртови дървета. Мулетата бяха разседлани и пуснати да пасат на свобода в гъстата степна трева. От дисагите извадиха обичайната храна, месо и ориз. Постлаха на земята „пелионите“, които служеха за завивки и за възглавници, и в тия импровизирани легла всеки намери почивка, необходима за възстановяване на силите. През това време пеоните и катапасът се редуваха на стража.
Понеже времето беше хубаво и всички пътници, в това число и Робърт, се чувствуваха здрави и понеже пътуването започваше при толкова благоприятни обстоятелства, те трябваше да се възползуват от това и да бързат, както прави картоиграчът, когато му върви. На това мнение бяха всички. На следния ден ускориха хода, преминаха без приключения бързея де Бел и вечерта, когато спряха за нощуване на брега на Рио Биобио, която разделя Испанско Чили от Независимо Чили, Гленарван можеше да впише към актива на експедицията още тридесет и пет мили път. Местността не беше се променила. Тя беше плодородна и богата с амарилис, диви теменуги, които растат като дърво, татул и кактуси със златисти цветове. Различни животни се криеха в гъсталаците. Но туземци се срещаха рядко. Само понякога някои и други „гуасос“ — изродени потомци на индианци и испанци — препускаха на коне, окървавени от огромните, прикрепени на бос крак шпори и минаваха като сенки. По пътя не се срещаше никой, с когото да поговорнш и от когото да събереш сведения. Гленарван се примиряваше с това, като си казваше, че ако капитан Грант е наистина пленен от индианците, те сигурно са го отвлекли отвъд Андите. Търсенето можеше да бъде успешно само в пампасите, а не от тази страна на Андите. Тъй че нужно беше търпение и да се върви бързо напред и все напред.