На 17 тръгнаха в обичайния час и в установения ред. Ред, който Робърт мъчно спазваше, защото неговата пламенност го увличаше и той изпреварваше мадрината за голям ужас на мулето му. Но стигаше само една строга забележка от страна на Гленарван и момчето се връщаше веднага на мястото си.
Местността почна да става по-пресечена. Няколко хълма показваха близостта на планини. Увеличаваха се и реките, които се спускаха шумно по наклоните. Паганел поглеждаше често картата и когато някоя от тия рекички не беше отбелязана на нея, а това се случваше често, неговата кръв на географ кипваше и той се сърдеше най-добродушно.
— Ручей, който няма име — казваше той, — е все едно, че няма гражданско състояние! От гледище на географските закони той не съществува.
И без никакво стеснение той кръщаваше тия безименни рекички с най-гръмки испански наименования и ги нанасяше на картата.
— Какъв език! — повтаряше той. — Какъв богат и звучен език! Език от метал! И аз съм убеден, че той съдържа седемдесет и осем части мед и двадесет и две части калай като бронза на камбаните!
— Но поне напредвате ли в езика? — запита го Гленарван.
— Разбира се, драги лорде! Но само този проклет акцент! Ах, този проклет акцент!
И като се надяваше, че ще добие по-добър акцент, Паганел не жалеше гърлото си и както пътуваше, се упражняваше да превъзмогна мъчнотиите на испанското произношение, без да забравя своите географски наблюдения. В тия наблюдения той беше необикновено силен и никой не можеше да го надмине. Когато Гленарван питаше катапаса за някоя особеност на местността, ученият географ отговаряше винаги преди водача, който го гледаше изненадан.
Този ден към десет часа стигнаха до един път, който пресичаше следваната дотогава посока. Гленарван, естествено, запита за името на този път и отговори, разбира се, пак Паганел:
— Това е пътят от Юмбел за Лос Анджилиз.
Гленарван погледна катапаса.
— Точно така — отговори водачът. После се обърна към географа:
— Вие значи сте пътували по тия места?
— Разбира се! — отговори сериозно Паганел.
— На муле ли?
— Не, в кресло.
Катапасът не разбра нищо, вдигна рамене и застана отново начело на колоната. В пет часа привечер отрядът спря в една не много дълбока клисура, на няколко мили над градчето Лоха. Тази нощ пътешествениците прекараха в полите на планината, първите възвишения на огромните Кордилери.
Глава XII
НА ДВАНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ СТЪПКИ ВИСОЧИНА
Досега пътуването през Чили бе преминало без сериозни затруднения. Но сега, когато трябваше да се минават планини, препятствията и опасностите бяха неизбежни. Борбата с мъчнотиите на природата наистина щеше да започне.
Един важен въпрос трябваше да бъде решен преди тръгването. През кой проход можеха да прекосят Андите, без да се отклонят от начертания път? По този въпрос запитаха катапаса.
— В тази част на Кордилерите — отговори той — познавам само два достъпни прохода.
— Сигурно прохода Арика, който бе открит от Валдивиа Мендоса? — каза Паганел.
— Да, точно той.
— И прохода Виларика, разположен на юг от Невада Виларика?
— Съвършено вярно.
— Но, драги приятелю, тия два прохода имат само едно неудобство, че ни отклоняват на север или на юг повече, отколкото трябва.
— Знаете ли някой друг проход, който да ни предложите? — запита майорът.
— Разбира се — отговори Паганел — прохода Антуко, който е разположен по вулканичния склон и е на ширина тридесет и седем градуса и тридесет минути, т.е. на половин градус от нашия път. Той се намира само на хиляда туаза36 височина и е бил открит от Замудио де Крус.