— Добре — каза Гленарван, — но вие, катапасе, познавате ли този проход?
— Да, милорде, аз съм минавал през него и ако не ви го предложих, то е, защото той представлява само една пътека за добитък, която се използува от индианците — пастири от източните склонове.
— Е добре, приятелю — отговори Гленарван, — там където минават стада кобили, овце и волове, ще минем и ние. И понеже проходът Антуко не ни отклонява от правата линия, ще минем през него.
Веднага бе даден знак за тръгване и пътешествениците навлязоха в долината на Лас Лехас между огромни блокове кристализиран варовик. Те изкачваха един едва забележим наклон. Към единадесет часа трябваше да заобиколят малко езеро, естествен и живописен водоем, който събираше водите на всички околни рекички. Те се стичаха с шепот и се сливаха тук в едно прозрачно спокойствие. Над езерото се простираха обширните „лянос“, високи тревисти равнини, дето пасяха индиански стада. След това срещнаха едно блато, което се простираше от юг на север и от което се измъкнаха само благодарение инстинкта на мулетата. В един часа се показа на островърха скала форт Баленаре, която той увенчаваше с разрушените си стени. Отминаха. Наклоните ставаха вече стръмни, каменисти и камъните, които копитата на мулетата откъртваха, се търкаляха под техните стъпки и образуваха шумни падове от камъни. Към три часа се появиха нови живописни развалини на един форт, разрушен по време на въстанието в 1770 година.
— Наистина планините не са достатъчни да разделят хората — каза Паганел, — та трябва и да ги укрепяват!
Оттук нататък пътят стана труден, дори опасен. Наклонът на стръмнините се увеличаваше, пътеките ставаха все по-тесни, пропастите зееха страхотно. Мулетата напредваха предпазливо с глави до земята и душеха пътя. Вървяха в колона един след друг. Понякога на някой остър завой мадрината изчезваше и тогава малкият керван се водеше по далечния звън на нейните звънчета. Често капризните криволици на пътеката заставяха колоната да се движи по две успоредни линии, така че катапасът можеше да говори на пеоните, докато помежду им зееше непроходима пропаст, широка само два туаза, но дълбока двеста.
Тук тревистата растителност все още се бореше с нашествието на камънака, но вече се чувствуваше господството на минералното царство над растителното. Близостта на вулкана Антуко личеше по няколко следи от лава с ръждив цвят, осеяна с игловидни жълти кристали. Скалите, струпани едни върху други и сякаш готови да се сринат, се крепяха против всички закони на равновесието. Очевидно катаклизмите37 щяха лесно да променят техния изглед и като наблюдаваше човек наклонените върхове, неоформените куполи и нестабилните хълмове, ясно беше, че часът за окончателното слягане на тази планинска област не беше още ударил.
При тия условия беше мъчно да се разпознава пътят. Почти непрестанното раздвижване на скелета на Андите променяше често техния релеф и ориентировъчните белези не оставаха по местата си. Колебаеше се катапасът. Той спираше, оглеждаше се, проучваше формата на скалите и търсеше по мекия камък следи от индианци. Ориентирането ставаше невъзможно.
Гленарван следваше водача стъпка по стъпка. Той разбираше, чувствуваше, че колкото пътят ставаше по-труден, толкова повече растеше и забъркването на катапаса. Не се решаваше да го разпитва и си мислеше може би не без основание, че и мулетарите подобно на мулетата са надарени с инстинкт, на който беше най-добре да се доверят.
В продължение на един час катапасът се лута, тъй да се каже, наслуки, но все продължаваше да се изкачва по-високо и по-високо по планината. Най-сетне той бе принуден да спре. Намираха се в дъното на една не много широка долина, в една от ония тесни клисури, които индианците наричат „квебрадас“. Изходът й бе преграден от една отвесна скала от порфир. След като търси напразно проход, катапасът слезе от мулето, скръсти ръце и зачака. Гленарван дойде при него.
— Пътя ли объркахте? — запита той.
— Не, милорде — отговори катапасът.
— Но не сме ли в прохода Антуко?
— В него сме.
— Не грешите ли?
— Не, не греша. Ето остатъци от огън, който е служил на индианците, а ето и следи, оставени от стада кобили и овце.
— Значи някой е минавал по този път.
— Да, но вече няма да минава. Последното земетресение го е направило непроходим…
— За мулета, но не и за хора — отговори майорът.