Тази казуча, построена от индианците, бе иззидана от „адобес“ — кирпичи. Тя имаше форма на куб със страни от по дванадесет стъпки и се издигаше на върха на един базалтов блок. Каменна стълба водеше до входа й, единствен отвор на казучата, но колкото и тесен да беше той, ураганите, снегът или градушката успяваха да проникнат през него, когато „темпоралесите“ ги развихряха в планината.
В казучата можеха да се настанят свободно десет души и ако стените й не бяха достатъчно непромокаеми през сезона на дъждовете, сега поне през това годишно време предпазваха горе-долу от силния студ, който според термометъра беше десет градуса под нулата. Освен това нещо като огнище с комин от лошо замазани тухли позволяваше да запалят огън и да се борят успешно с външния студ.
— Ето едно задаволително жилище — каза Гленарван, — макар и неудобно. Самото провидение ни доведе до него и не ни остава нищо друго, освен да му благодарим.
— Какво говорите — възкликна Паганел. — Та това е дворец! Липсват му само дворцовият караул и придворните дами и господа. Тук ще бъдем великолепно.
— Особено като пламне хубав огън в огнището — каза Том Остин, — защото, струва ми се, че не само сме гладни, а сме и премръзнали и колкото се отнася до мене, вързоп дърва би ме зарадвал повече, отколкото къс месо от дивеч.
— Добре, Том — отговори Паганел, — ще се постараем да намерим гориво.
— Гориво на върха на Кордилерите? — каза Мълреди, като поклати недоверчиво глава.
— Щом като са направили в казучата огнище — отговори майорът, — навярно се намира и какво да се гори.
— Нашият приятел Мак Набс има право — каза Гленарван. — Пригответе всичко за вечеря, а аз ще отида за дърва.
— Ние с Уйлсън ще ви придружим — отговори Паганел.
— Имате ли нужда и от мен?… — запита Робърт и стана.
— Не, ти си почини, момчето ми — отговори Гленарван. — Ти ще бъдеш мъж на възраст, когато другите са още деца!
Гленарван, Паганел и Уйлсън излязоха от казучата. Беше шест часа вечерта. Студът щипеше силно въпреки пълното спокойствие на въздуха. Синевината на небето вече потъмняваше и слънцето галеше с последните си лъчи високите върхове на андските плата. Паганел, който носеше барометъра си, го погледна и видя, че живакът бе спрял на 0,495 милиметра. Спадането на живачната стълбица отговаряше на височина единадесет хиляди и седемстотин стъпки. Значи тази част на Кордилерите бе по-ниска от Монблан само с деветстотин и десет метра. Ако тия планини създаваха мъчнотиите, които изобилствуват около швейцарския гигант, и ако срещу пътешествениците се разразяха урагани и вихрушки, нито един не би преминал през голямата планинска верига на Новия свят.
Гленарван и Паганел се изкачиха на една порфирова чука и започнаха да оглеждат на всички страни хоризонта. В този момент те се намираха на самия връх на кордилерските планини и обхващаха с поглед едно пространство от четиридесет хиляди квадратни мили. На изток склоновете се снишаваха в леки стръмнини с проходими наклони, по които пеоните се свличаха, хлъзгайки се на разстояния няколкостотин туаза. В далечината продълговати ивици от камъни и ератически блокове40, довлечени от свличането на лавини, образуваха огромни линии от морени. Долината на Колорадо вече потъваше във възлизащата сянка на залязващото слънце. Планинските очертания, изда-тините, зъберите и върховете, осветени от слънчевите лъчи, постепенно гаснеха и сумракът застилаше малко по малко целия източен склон на Андите. На запад слънцето все още осве-тяваше предпланините, които подпираха отвесните западни склонове. Гледката на скалите и глетчерите, потънали в сиянието на дневното светило, беше замайваща. Към север се простираше вълнообразно един низ от върхове, които се сливаха незабележимо и образуваха нещо като несигурна линия от молив, прокарана от несръчна ръка. Погледът се объркваше в нея. По на юг зрелището ставаше великолепно и с падането на нощта щеше да вземе величествени размери. И наистина погледът потъваше в дивата долина на Торбидо и обхващаше Антухо, чийто зеещ кратер се намираше на две мили оттам. Вулканът ревеше като огромно чудовище подобно на Левиатан41 от апокалипсиса и изриташе нажежен дим, примесен с потоци саждив пламък. Кръгът от планини, който го заобикаляше, сякаш гореше. Градушка от нажежени камъни, облаци от червеникави пари и къдели лава, подобни на ракети, се смесваха в искрящи снопове. Един огромен блясък, който се разрастваше всеки миг, един ослепителен пожар изпълваше цялата околност с огнени зари — докато слънцето, лишавано малко по малко от сиянието на своя залез, изчезваше като изгаснало светило в сенките на хоризонта.