Денят обещаваше да бъде великолепен. Слънчевите лъчи, напуснали влажното си тихоокеанско леговище, се плъзгаха по аржентинските равнини и вече се потапяха във водите на другия океан. Беше осем часът сутринта.
Лорд Гленарван и спътниците му, свестени от грижите на майора, идваха малко по малко на себе си. Всъщност те бяха само силно зашеметени и нищо повече. Бяха слезли от Кордилерите и трябваше да бъдат доволни от превозното си средство, от което бе пострадала само природата, ако един от тях, най-слабият, едно дете, Робърт Грант, не бе изчезнал.
Всички обичаха това смело момче — Паганел, който се беше много привързал кьм него, майорът, въпреки студенината си, и най-вече Гленарван. Когато научи за изчезването на Робърт, лордът беше отчаян. Той си представяше нещастното дете в дъното на някоя пропаст да вика напразно за помощ този, когото то наричаше свой втори баща.
— Приятели мои, приятели мои — каза той, като едва сдържаше сълзите си, — трябва да го търсим, трябва да го намерим! Не можем да го оставим така. Нито една долина, нито една урва, нито една пропаст не трябва да останат непретърсени до дъно! Ще ме вържете с въже! Ще ме спуснете! Искам го, чувате ли! Искам го! Дано господ ни помогне Робърт да е още жив! Без него как ще посмеем да търсим баща му и с какво право ще спасяваме капитан Грант, ако неговото спасение е коствало живота на детето му!
Другарите на Гленарван го слушаха мълчаливо. Те чувствуваха, че той търсеше в погледите им някакъв лъч на надежда, и навеждаха очи.
— Е, какво! — поде Гленарван. — Вие ме чувате, а мълчите! Нима нямате вече никаква надежда? Никаква?
Настъпи няколкоминутна тишина, след което Мак Набс каза:
— Кой от вас, приятели мои, си спомня в кой момент изчезна Робърт?
Никой не отговори на този въпрос.
— Поне кажете ми — продължи майорът, — близо до кого беше детето по време на спускането?
— До мене — отговори Уйлсън.
— Е добре, кога за последен път го видя до себе си? Помъчи се да си спомниш! Говори!
— Ето какво си спомням — отговори Уйлсън. — Робърт Грант беше още до мене, вкопчан за една туфа лишеи, по-малко от две минути преди удара, с който завърши нашето спускане.
— По-малко от две минути! Внимавай, Уйлсън, да не би минутите да са ти се сторили дълги! Не се ли лъжеш?
— Не вярвам да се лъжа… Да, точно така… по-малко от две минути!
— Добре! — каза Мак Набс. — А къде беше Робърт, от дясната ти страна или от лявата?
— От лявата. Спомням си, че пънчото му шибаше лицето ми.
— А ти самият по отношение на нас от коя страна беше?
— Също от лявата.
— Значи Робърт е могъл да изчезне само на тази страна — каза майорът, като се обърна към планината и показа вдясно. — Ще добавя, че като вземем предвид времето, изтекло от изчезването му, детето трябва да е паднало в онази част на планината, която се намира на не повече от две мили височина. Там трябва да го търсим, след като си разпределим отделни зони, и там ще го намерим.
Никой нищо не добави. Шестимата мъже се изкачиха по склоновете на Кордилерите, разпръснаха се по тях на различна височина и започнаха да търсят. Те се придържаха винаги вдясно от линията на спускането, претърсваха и най-малките пукнатини, слизаха в дъното на пропасти, отчасти запълнени с отломки от масива, и излизаха оттам, след като бяха рискували живота си, с изпокъсани дрехи и разкървавени ръце и крака. Цялата тази област от Андите освен някои недостъпни площадки бе претърсена най-добросъвестно в течение на дълги часове. Никой от тия добри хора не помисли за почивка, но всичко бе напразно. Детето бе намерило в планината не само смъртта си, но и гроб, чийто камък, образуван от някоя огромна скала, се беше завинаги затворил над него.
Към един часа Гленарван и другарите му, капнали и пребити, се събраха отново в долината. Гленарван бе обзет от силна скръб. Той едва говореше. От устата му се отронваха само тия думи, пресичани от въздишки:
— Няма да си отида! Няма да си отида!
Всички разбираха упорството му, превърнало се в идея фикс, и се отнесоха към него с уважение.
— Да почакаме — каза Паганел на майора и на Том Остин, — да си починем и подкрепим силите си. Те ще ни трябват било за да продължим търсенето, било за да продължим пътя си.
— Да — отговори Мак Набс, — да останем, щом Едуард иска да остане. Той се надява! Но на какво се надява?
— Само господ знае — каза Том Остин.
— Бедният Робърт — отговори Паганел, като си бършеше очите.