— Там! Там е! — провикна се Гленарван.
После изведнъж една мисъл премина прел главата му.
— Ами ако Робърт е още жив? — извика той ужасен. — Тази птица… Стреляйте, приятели, стреляйте!
Но беше много късно. Кондорът се бе скрил зад високите издатини на скалата. Измина секунда, която се стори на всички цяла вечност! После огромната птица се появи наново. Тя носеше тежък товар и се издигаше бавно. Чу се вик на ужас. В ноктите на кондора висеше и се клатушкаше безжизнено тяло, тялото на Робърт Грант. Птицата го бе сграбчила за дрехите и се люлееше във въздуха на по-малко от сто и петдесет стъпки над лагера. Тя бе забелязала пътешествениците и като се мъчеше да избяга с тежката си плячка, биеше силно въздуха с крилата си.
— Ах! — извика Гленарван. — По-добре трупът на Робърт да се разбие в скалите, отколкото да послужи…
Той не довърши, сграбчи карабината на Уйлсън и започна да се цели в кондора. Но ръката му трепереше. Не успяваше да насочи оръжието. Очите му се премрежваха.
— Оставете на мене! — каза майорът.
И със спокоен поглед, със сигурна ръка, застанал неподвижно, той се прицели в птицата, която се намираше вече на триста стъпки от него.
Още не беше натиснал спусъка на карабината, когато в дъното на долината се разнесе изстрел. Между два базалтови блока премина бял дим и кондорът, ударен в главата, започна бавно да пада, като се въртеше, подкрепян от големите си разперени крила, които образуваха парашут. Без да изпуска плячката си, той падна на земята бавно, на десетина крачки от рекичката.
— С мене! С мене! — извика Гленарван.
И без да се запита откъде дойде този чудотворен изстрел, той се втурна към кондора. Другарите му го последваха тичешком.
Когато се доближиха, птицата бе мъртва, а тялото на Робърт се губеше под широките й крила. Гленарван се хвърли върху трупа на детето, изтръгна го от ноктите на кондора, просна го на тревата и прилепи ухото си до гърдите на това безжизнено тяло.
Никога човешко гърло не е надавало по-страшен вик на радост от този на Гленарван, когато се изправи и извика:
— Жив се! Той е още жив!
За миг Робърт бе съблечен и лицето му наквасено със студена вода. Той се раздвижи, отвори очи, погледна и произнесе няколко думи:
— Ах! Вие, милорде… татко мой!
Гленарван не можа да отговори. Вълнението го задушаваше и коленичил пред това по чудо спасено дете, той зарида.
Глава XV
ИСПАНСКИЯТ ЕЗИК НА ПАГАНЕЛ
След огромната опасност, от която току-що се бе отървал, Робърт бе заплашен от друга, не по-малка от първата — да бъде разкъсан от прегръдки. Макар че бе още много слаб, нито един от тия добри хора не устоя на желанието да го притисне до сърцето си. Но изглежда силните прегръдки не са фатални за болните, защото детето не умря. Напротив — то се съвзе.
След спасения помислиха и за спасителя. И, разбира се, именно майорът се сети да се огледа наоколо. На петдесетина крачки от рекичката един много едър човек бе застанал неподвижно върху едно от първите стъпала на планината. Той държеше до нозете си дълга пушка. Този човек, появил се изневиделица, беше широкоплещест и имаше дълги коси, преплетени с кожени ремъчета. Ръстът му надвишаваше шест стъпки. Мургавото му лице беше червено между очите и устата, черно при долните клепачи и бяло на челото. Облечен като пограничните патагонци, туземецът носеше великолепно наметало, украсено с червени арабески. То бе от кожа от долната част на врата и краката на гуанако, чиято мека вълна бе обърната навън, и бе зашито с жили от щраусова птица. Под наметалото се подаваше дреха от лисича кожа, пристегната в кръста и завършваща отпред на клин. На пояса му висеше торбичка с бои, с които боядисваше лицето си. Ботушите му бяха направени от парче говежда кожа и прикрепени о глезените с правилно кръстосани ремъци.
Лицето на патагонеца беше прекрасно и въпреки шарките по него издаваше буден ум. Той беше заел величествена поза и чакаше. Така както бе застанал, неподвижен и строг, на своя пиедестал от скали, човек би го взел за статуя на хладнокръвието.
Щом го забеляза, майорът го показа на Гленарван, който изтича към него. Патагонецът направи крачка напред Гленарван взе ръката му и я стисна с две ръце, В погледа на лорда, в радостта, изписана по лицето му, в целия му израз се четеше такава благодарност, толкова признателност, че туземецът не можеше да не я забележи. Той наведе леко глава и произнесе няколко думи, които нито майорът, нито Гленарван можаха да разберат.