Като слушаше човек как Паганел говори за своята злополука и като гледаше неговото комично смущение, невъзможно беше да не се разсмее. Впрочем сам той даде пример.
— Смейте се, приятели мои, смейте се от сърце! — каза той. — Аз сам се смея над себе си повече от вас.
И той избухна в такъв силен смях, какъвто никога не е излизал от устата на един учен.
— Както и да е, но ние останахме без преводач — каза майорът.
— О, недейте се отчайва — отговори Паганел. — Португалският и испанският си приличат толкова, че се забърках. Но това им сходство ще ми помотае бързо да изправя грешката си и много скоро ще бъда в състояние да благодаря на храбрия патагонец на езика, който той така добре говори.
Паганел имаше право, защото след малко той успя да размени няколко думи с индианеца. Научи дори, че патагонецът се нарича Талкав, което на араукански значело „Гърмящият“.
Навярно този прякор идеше от ловкостта му да стреля с пушка.
Но онова, което най-много зарадва Гленарван, беше, че патагонецът бе по професия водач, и то водач из пампасите. В тази среща имаше нещо толкова чудотворно, че всички сметнаха успехът на експедицията осигурен и никой вече не се усъмни в спасението на капитан Грант. Пътешествениците и патагонецът отидоха при Робърт. Той протегна ръка към туземеца, който, без да продума, сложи ръката си на главата му, прегледа детето и попипа натъртените му членове. После усмихнат отиде и набра край брега на рекичката няколко стръка див кервиз и с него разтри тялото на болния. Благодарение на този масаж, направен много деликатно, детето почувствува как се връщат силите му. Ясно беше, че няколко часа почивка щяха да бъдат достатъчни да се възстанови.
Решиха да прекарат деня и следващата нощ тук в лагера. При това оставаха да се решат два важни въпроса — за храната и превоза. Липсваха и храна, и мулета. За щастие Талкав беше тук. Индианецът, свикнал да води пътешественици покрай патагонските граници, бе един от най-умните „бакианос“ по тия места и се нае да достави на Гленарван всичко, което липсваше на отряда му. Той му предложи да го заведе в една индианска „тол-дерия“52, отстояща най-много на четири мили, където можеха да намерят всичко необходимо за експедицията. Предложението бе направено отчасти с жестове и отчасти с испански думи, които Паганел успя да разбере. То бе прието и веднага Гленарван и неговият приятел ученият се сбогуваха с другарите си и предвождани от патагонеца, тръгнаха нагоре по рекичката.
Те вървяха здраво час и половина с големи крачки, за да могат да следват великана Талкав. Цялата тая област от Андите е очарователна и много плодородна. Тучни пасбища, които биха могли да изхранят стотици хиляди глави добитък, следваха едно след друго. Големи блата, свързани помежду си с цяла мрежа от потоци, напояваха тия зелени равнини. Лебеди с черни глави игриво пляскаха във водите и оспорваха това водно царство на множество щраусови птици, които подскачаха в ляносите53. Пернатото царство беше блестящо, много шумно и с великолепно разнообразие. „Исакас“, грациозни сиви гургулици, покрити с ивици бели пера, и жълти „кардинали“ стояха по клоните на дърветата като живи цветя. В простора се носеха прелетни гълъби, а цялата перната фамилия на врабците — „чинголос“, „илгуерос“ и „монхитас“ — се гонеше много бързо и изпълваше въздуха със звънко чуруликане.
Жак Паганел се възхищаваше на всяка стъпка. От устата му се изтръгваха непрекъснато възклицания за почуда на патагонеца, който намираше напълно естествено да има птички във въздуха, лебеди в блатата и трева по ливадите. Ученият не съжаляваше за тази разходка, нито пък имаше защо да се оплаква, че е продължила дълго. Когато се показа лагерът на индианците, на него му се струваше, че току-що е тръгнал.
„Толдердията“ бе разположена в дъното на една долина, притисната от предпланините на Андите. Там живееха в колиби от клони тридесетина индианци чергари, които пасяха големи стада от млечни крави, овци, говеда и коне. Те скитаха така от пасбище на пасбище и намираха навсякъде обилна храна за своите четириноги питомци.
Смесица от арауканци, пеуенчес и аукас, тия андо-перуанци с маслинена кожа, среден ръст, набито телосложение, ниско чело, обло лице, тънки устни, изпъкнали скули, женствени черти и студен израз не биха поднесли на един антрополог отличителните черти на чистите раси. Общо взето, тия индианци не бяха и много интересни. Но Гленарван се интересуваше от стадата им, а не от тях. Щом като имаха коне и говеда, друго не му трябваше.
Талкав се нагърби със спазаряването, което не трая дълго. В замяна на седем дребни кончета от аржентинска порода с пълна сбруя, стотина ливри „чарки“ — сушено месо, няколко мерки ориз и кожени мехове за вода, индианците поради липса на вино или ром, които предпочитат, получиха двадесет унции54 злато, чиято стойност познаваха много добре. Гленарван пожела да купи и един осми кон за патагонеца, но той му даде да разбере, че това не е нужно.