След като свършиха спазаряването, Гленарван се сбогува със своите нови „доставчици“, както се изрази Паганел, и за по-малко от половин час се върнаха при другарите си. Пристигането им бе поздравено с радостни викове, които Гленарван счете, че се отнасят по-скоро до храната и конете. Всички ядоха с апетит. Хапна нещо и Робърт. Силите му бяха почти напълно възстановени.
Останалата част от деня премина в пълна почивка. Говориха за какво ли не, за близките, които бяха останали на яхтата, за „Дънкан“, за капитан Джон Манглс, за неговия славен екипаж, за Хари Грант, който може би се намираше близо до тях.
Паганел не се отделяше от индианеца. И се бе превърнал в негова сянка. Бе възхитен, че вижда истински патагонец, пред когото той изглеждаше джудже: патагонец, който почти можеше да съперничи с мексиканския император Максимилиан и учения негър от Конго, когото с Ван дер Брок бе видял, и двамата високи по осем стъпки! Паганел досаждаше на сериозния Талкав със своите испански изрази, но той не му се сърдеше. Този път географът учеше без книга. Чуваха го да срича звучни думи, напрягайки гърло, език и челюсти.
— Ако не усвоя произношението — повтаряше той на майора, — не бива да ми се сърдите! Кога съм могъл да предполагам, че някой ден патагонец ще ме учи на испански?
Глава XVI
РИО КОЛОРАДО
На другия ден, 22 октомври, в осем часа сутринта Талкав даде знак за тръгване. Между двадесет и втория и четиридесет и втория градус аржентинската равнина се снишава от запад към изток. До морето пътешествениците щяха само да се спускат по един слаб наклон.
Когато патагонецът отказа коня, който му предлагаше, Гленарван помисли, че индианецът предпочита да върви пеша, което е обичайно у някои водачи, и, разбира се, неговите дълги крака щяха да улеснят вървежа му. Но Гленарван се беше излъгал. В момента на тръгването Талкав изсвири по особен начин, веднага от близката горичка излезе великолепен аржентински кон и се спусна към господаря си. Конят беше извънредно красив. Кафявият му цвят показваше, че животното е бързо, гордо, смело и живо. То имаше малка, изящно прикрепена глава, широки ноздри, огнени очи, здрави бедра, гъста грива, високи гърди и дълги глезени, т.е. всичко, което дава сила и гъвкавост. Майорът като истински познавач не скри възхищението си от този представител на пампаската порода и му намери известни сходства с английските „хънтър“55. Това красиво животно се наричаше „Таука“, което на патагонски значи „птица“, и напълно заслужаваше името си.
Когато Талкав се метна на седлото, конят подскочи под него. Патагонецът, първокласен ездач, представляваше великолепна гледка. В сбруята на коня бяха включени два ловни инструмента, които се употребяват в аржентинската равнина — „бола“ и „ласо“. Болата се състои от три топки, скачени помежду си с кожен ремък, и се закачва отпред на седлото. Често пъти индианците я хвърлят на повече от сто стъпки върху животното или неприятеля, когото преследват, и то с такава точност, че тя се заплита около краката му и го поваля веднага. В ръцете на туземеца болата е страшно оръжие и той действува удивително ловко с нея. Ласото, напротив, не напуска ръката, която го хвър-ля. То се състои само от въже, дълго тридесет стъпки, образувано от два добре изплетени ремъка, и завършва с примка, която преминава през желязна халка. Тази примка се хвърля с дясната ръка, а лявата държи останалото въже, чийто край е здраво вързан за седлото. Дълга пушка, преметната през рамо, допълваше нападателното въоръжение на патагонеца.
Талкав, без да забелязва възхищението, предизвикано от неговото природно обаяние, от леката му и горда непринуденост, застана начело на отряда. Тръгнаха. Конете, които изглежда не познаваха тръс, ту галопираха, ту вървяха ходом. Робърт яздеше доста смело и скоро успокои Гленарван със способността си да се държи на седлото.
Равнината на пампасите започва от самото подножие на Кордилерите. Тя може да се раздели на три части. Първата се простира от веригата на Андите по протежение на двеста и петдесет мили и е покрита с нискостеблени дървета и храсталаци. Втората, широка четиристотин и петдесет мили, е покрита с великолепна трева и достига на сто и осемдесет мили от Буенос Айрес. Оттук до самото море пътникът минава през обширни равнини, обрасли с люцерна и магарешки бодил. Това е третата част от пампасите.