Като напусна кордилерските теснини, отрядът на Гленарван срещна най-напред множество пясъчни дюни, наречени „меданос“. Тия дюни, когато не са прикрепени към почвата от корените на растенията, се люшкат непрекъснато от вятъра като истински вълни. Пясъкът им е извънредно ситен и при най-малкото подухване се понася на леки облаци или образува истински вихрушки, които се издигат на голяма височина. Гледката на тия вихрушки е едновременно приятна и неприятна за очите. Приятна, защото е много забавно да се гледа как тия стълбове кръстосват равнината, борят се един с друг, смесват се, пропадат и се издигат наново в едно невъобразимо безредие. А неприятна, защото от безкрайните дюни се отделя ситен прах, който прониква в очите, колкото и добре да са затворени клепачите. Поради северния вятър това явление трая почти целия ден. Все пак отрядът вървеше бързо и към шест часа вечерта Кор-дилерите, останали на четиридесет мили назад, смътно се чернееха и се губеха вече във вечерната мъгла.
През деня пътешествениците бяха изминали тридесет и осем мили, чувствуваха се доста изморени и посрещнаха с радост часа за лягане. За нощувка спряха на брега на бурната и бърза рекичка Неукуем, чиито мътни води течаха между високи и отвесни червени скали. Неукуем, наречена от някои географи Рамид или Камое, извира от езера, познати само на индианците. През нощта и на следния ден не се случи нищо, което заслужава да бъде споменато. Движеха се бързо и леко. Равната местност и поносимата температура улесняваха пътуването. Към пладне обаче слъпцето започна да пече силно. А привечер хоризонтът към югозапад се набразди от ивица облаци, сигурен знак, че времето ще се промени. Патагонецът не можеше да се заблуди и с пръст посочи на географа небето на запад.
— Да, знам — каза Паганел и като се обърна към спътниците си, добави: — Ето вижте, времето ще се промени. Ще имаме „памперо“.
И той обясни, че памперо е много често явление в аржентинските равнини. Това е един много сух вятър, който духа от югозапад. Талкав не се беше излъгал и през нощта, която бе доста мъчителна за хора, предпазвани само от леките пънчо, пампе-рото задуха с голяма сила. Конете налягаха по земята, а хората легнаха при тях, плътно притиснати един към друг. Гленарван се опасяваше, че могат да се забавят, ако ураганът продължи, но Паганел погледна барометъра и го успокои.
— Обикновено — каза той — памперото предизвиква бури от по три дни, нещо, което спадането на живака в барометъра определя с точност. Но ако, напротив, барометърът се качва, какъвто е случаят сега, ураганът трае само няколко часа. Затова успокойте се, драги приятелю, на разсъмване небето ще бъде напълно ясно.
— Вие говорите като по книга, Паганел — отговори Гленарван.
— И съм цяла книга — отвърна Паганел. — Можете да ме прелиствате, колкото желаете.
Книгата не се лъжеше. Към един часа вятърът изведнъж престана и пътешествениците можаха да възстановят силите си с малко сън. На другия ден се събудиха бодри и свежи, особено Паганел, който кършеше ставите си и се протягаше като младо куче.
Този ден беше двадесет и четвърти октомври, десетият ден от тръгването от Талкауано. Оставаха още деветдесет и три мили до мястото, където Рио Колорадо сече тридесет и седмия паралел, т.е. още три дни път. През цялото пътуване през американския материк лорд Гленарван чакаше с особено нетърпение появата на индианци. Искаше да ги разпита за капитан Грант чрез патагонеца, с когото Паганел вече разговаряше доста добре. Групата обаче вървеше по един маршрут, малко използуван от индианците, тъй като пътищата през пампасите, които свързват република Аржентина с Кордилерите, минават по на север. Не се срещаха нито скитащи индианци, нито уседнали племена, живущи под властта на кациките. Ако случайно се мернеше в далечината някой конник чергар, той изчезваше бързо, без да прояви желание да влезе във връзка с непознатите. Няма съмнение, че такъв отряд щеше да се види подозрителен на всеки, който минава сам през равнината, и на разбойника, комуто видът на тия осем добре въоръжени хора, яхнали бързи коне, налагаше да бъде предпазлив, а също и на обикновения пътник, който в тия пустинни места можеше да се усъмни в добрите им намерения. Тъй че абсолютно невъзможно беше да се разговаря било с честни хора, било с разбойници. Жалко, че не срещнаха и шайка „растреадорес“56, па макар разговорът с тях да трябваше да започне с изстрели. В интереса на издирванията Гленарван съжаляваше, че не срещат индианци. Все пак случи се нещо, което потвърди по странен начин тълкованието на документа.