На няколко места пътят, следван от експедицията, пресече пътеки из пампасите, между които и един по-важен път — от Кармен за Мендоса, — който личеше по костите на домашни животни, мулета, коне, овци или говеда, струпани от двете му страни като останки, оглозгани от хищните птици и обезцветени от действието на въздуха. Те бяха хиляди, а сигурно и не един човешки скелет смесваше праха си с праха на огромните животни.
До този момент Талкав не бе казал нищо за посоката, която строго следваха. Той разбираше обаче, че този път, който нямаше връзка с никакъв път за пампасите, не водеше нито до град, нито до село, нито дори до някоя аржентинска провинция. Всяка сутрин тръгваха по посока на изгряващото слънце, без да се отклоняват от правата линия и всяка вечер залязващото слънце се намираше на противоположната страна на тази линия, В качеството си на водач Талкав трябваше да се учудва, че не само не водеше, а него водеха. Но дори и да се учудваше, той го правеше с присъщата на индианците природна сдържаност и никога не спомена нищо по повод на пътеките, които отрядът пренебрегваше. Този ден обаче, като стигнаха до поменатия път, той спря коня си и се обърна към Паганел.
— Пътят за Кармен — каза той.
— Да, драги мой патагонецо — отговори географът на своя най-чист испански, — пътят от Кармен за Мендоса.
— Нямали да тръгнем по него? — понита Талкав.
— Не — отговори Паганел.
— А къде отиваме?
— Все на изток.
— То значи никъде да не отиваш.
— Кой знае!
Талкав замълча и погледна учения с дълбоко учудване. Не допускаше, че Паганел се шегува. Индианците, винаги сериозни, никога не допускат, че може да се говори несериозно.
— Значи вие не отивате в Кармен? — добави той след минутно мълчание.
— Не — отговори Паганел.
— Нито в Мендоса? — Нито там.
В този момент Гленарван се приближи до Паганел и го запита какво казва Талкав и защо е спрял.
— Попита ме дали отиваме в Кармен или Мендоса — отговори Паганел — и се учуди много, че му отговорих отрицателно.
— Всъщност нашият път сигурно му изглежда много странен — поде Гленарван.
— Сигурно. Той казва, че ние не отиваме никъде.
— Е добре, Паганел, не можете ли да му обясните целта на нашата експедиция и какъв интерес имаме да пътуваме все на изток.
— Това ще бъде много мъчно — отговори Паганел, — защото един индианец не разбира нищо от земни градуси, а историята с документа ще му се стори фантастична.
— Но какво няма да разбере — намеси се сериозно майорът, — историята или разказвача?
— Ах, вие, Мак Набс — отвърна Паганел, — ето че пак се съмнявате в моя испански!
— Е добре, опитайте, достойни приятелю.
— Да опитаме.
Паганел се обърна към патагонеца и започна разговор, често прекъсван по липса на някои думи, поради трудности при превеждането на някои особености и поради това, че трябваше да обяснява на един невеж дивак подробности, мъчно разбираеми за него. Забавно беше да се гледа учения. Той ръкомахаше, произнасяше думите сричка по сричка, търсеше сто начина да се поясни и от челото по гърдите му се стичаха ручеи пот. Когато му липсваха думи, прибягваше до жестове. Паганел слезе от коня и начерта върху пясъка географска карта с меридиани и паралели, с двата океана и пътя за Кармен. Никога учител не е изпадал в такова затруднено положение. Талкав гледаше всичко това спокойно, без да показва дали разбира, или не. Урокът на географа продължи повече от половин час. После той млъкна, изтри лицето си, което бе потънало в пот, и погледна патагонеца.
— Дали е разбрал? — попита Гленарван.
— Ще видим — отговори Паганел, — но ако не е разбрал, отказвам се.
Талкав стоеше неподвижен и мълчеше. Очите му бяха приковани към нарисуваните на пясъка фигури, които вятърът малко по малко изличаваше.
— Е? — запита го Паганел.
Талкав като че ли не го чу. Паганел виждаше вече как по устните на майора се рисува иронична усмивка и за да запази честта си, се готвеше да поднови с нови сили урока си по география, когато патагонецът го спря с ръка.
— Вие търсите пленник? — каза той.
— Да — отговори Паганел.
— И то точно по тази линия между слънцето, което залязва, и слънцето, което изгрява — добави Талкав, като се възползува от индианския начин за определяне пътя от запад към изток.
— Да, да, точно така.
— И вашият бог е поверил на вълните на широкото море тайните на този пленник? — запита патагонецът.
— Да, самият бог.