— Тогава да бъде волята му — отговори Талкав с известна тържественост — ще продължаваме на изток и ако трябва, чак до слънцето!
Паганел, който тържествуваше със своя ученик, преведе веднага на другарите си отговорите на индианеца.
— Каква интелигентна раса! — добави той. — О двадесет селяни от моята родина деветнадесет не биха разбрали нищо от обясненията ми.
Гленарван помоли Паганел да попита патагонеца дали не е чувал да се говори за чужденци, пленени от индианци в пампасите.
Паганел зададе въпроса и зачака отговора.
— Може би — каза патагонецът.
При тия думи, преведени веднага, Талкав бе заобиколен от седемте пътешественици, които го разпитваха с очи.
Паганел, развълнуван и едва намиращ думите си, поднови този толкова интересен разпит, а очите му, устремени в сериозния индианец, се мъчеха да отгатнат отговорите, преди да са излезли от устата му.
Всяка испанска дума на патагонеца той повтаряше на английски така, че другарите му имаха чувството, че Талкав говори на техния роден език.
— Какъв е този пленник? — запита Паганел.
— Чужденец — отговори Талкав, — европеец.
— Виждали ли сте го?
— Не, но знам за него от разказите на индианците. Той бил храбрец! Имал сърце на бик!
— Сърце на бик! — възкликна Пагаиел. — Ах, прекрасен патагонски език! Разбирате ли, приятели! Иска да каже смел човек!
— Баща ми! — провикна се Робърт Грант. После се обърна към Паганел и го запита:
— Как се казва на испански „Това е моят Баща“?
— Es mio padre — отговори географът.
Тутакси Робърт хвана ръцете на Талкав и каза с нежен глас:
— Es mio padre!
— Suo padre!57 — отговори патагонецът и очите му светнаха.
Той прегърна детето, свали го от коня му и го загледа с любопитство и симпатия. Умното му лице изразяваше сдържано вълнение.
Но Паганел не бе завършил с разпита. Къде беше пленикът. Какво правеше? Кога Талкав е чул да се говори за него? Всички тия въпроси напираха в главата му.
Отговорите не закъсняха и той научи, че европеецът е пленник на едно от индианските племена, които кръстосват страната между Колорадо и Рио Негро.
— Но къде се е намирал последния път? — запита Паганел.
— При кацика Калфукура — отговори Талкав.
— По линията, която следваме дотук ли? — Да.
— А кой е този кацик?
— Вождът на индианците поючи, човек с два езика и две сърца!
— Това означава фалшив на думи и фалшив на дела — каза Паганел, след като предварително преведе на другарите си образния патагонски израз.
— А ще можем ли да освободим нашия приятел? — добави той.
— Може би, ако е още в ръцете на индианците.
— А кога чухте да се говори за него?
— Това беше отдавна. Оттогава слънцето доведе вече две лета в небето на пампасите!
Радостта на Гленарван бе неописуема. Този отговор съвпада напълно с датата на документа. Но оставаше да се зададе още един въпрос на Талкав и Паганел веднага го стори.
— Вие говорите за един пленник — каза той, — но не са ли били трима?
— Не знам — отговори Талкав.
— А нищо ли не знаете за сегашното му положение?
— Нищо.
С това разговорът завърши. Възможно беше тримата пленници да са били разделени отдавна. От сведенията на патагонеца стана ясно, че индианците са говорили за един европеец, паднал в техен плен. Датата на неговото пленяване, мястото, където трябваше да се намира, всичко, дори и патагонският израз, употребен за обрисуване на храбростта му, се отнасяха несъмнено за капитан Грант. На другия ден, 25 октомври, пътешествениците поеха с ново въодушевление пътя към изток. Равнината продължаваше тъжна и еднообразна и представляваше едно от тия безкрайни пространства, които на местно наречие се наричат „травесиас“. Под действието на вятъра глинестата почва бе станала съвсем гладка. Тук нямаше нито камък, нито дори камъче освен в някои безплодни и сухи дол-чинки или по брега на изкопаните от индианците изкуствени водоеми. На голямо разстояние се появяваха нискостеблени гори с потъмнели върхове. Сред тях се подаваха тук-таме бели рожкови дървета, чиито шушулки съдържат сладка, приятна и разхладителна сърцевина. Срещаха се също малки горички шам-фъстъкови дървета, „чанарес“, див прещип и всевъзможни видове бодливи дървета, чиято хилавост свидетелствуваше за безплодността на почвата.
На 26 денят беше изморителен. Трябваше да достигнат до Рио Колорадо. Но конете, подтиквани от ездачите си, проявиха такова старание, че още същата вечер при 69° и 45 дължина отрядът достигна красивата река на пампасите. Индианското и име, „Кобу-Лейбу“, значи „Велика река“. Тя протича през голяма част от пампасите и се влива в Атлантическия океан. Там към устието й се наблюдава много интересно явление: дали поради просмукване, или поради изпаренията с наближаването на морето намаляват и водите й. Причините на това явление не са още напълно установени.