Самият той не би могъл да каже. В най-добрия случай на някой храст! На някой стрък трева може би! Това беше достатъчно, за да възбуди неговото неизчерпаемо красноречие и да поучи Робърт, който обичаше да го слуша.
През този ден, 29 октомври, равнината се разгъваше пред очите на пътешествениците с цялото си безпределно еднообразие. Към два часа под краката на конете се появиха много останки от животни. Това бяха кости на безбройно стадо говеда, събрани на купища и побелели. Тия останки не образуваха криволици, каквито биха оставили след себе си животни, които, изнемощели и без сили са падали едно след друго из пътя. Никой не знаеше как да обясни това струпване на скелети в такова сравнително малко пространство, дори и Паганел. И той попита Талкав, който му отговори без никакво затруднение.
Едно „не е възможно“ на учения и последвалият утвърдителен жест на патагонеца много заинтригуваха другарите им.
— Какво е това? — запитаха те.
— Небесният огън — отговори географът.
— Какво? Гръмотевицата е могла да причини такова опустошение? — възкликна Том Остин. — Да унищожи цяло стадо от петстотин глави!
— Тъй казва Талкав, а Талкав не се мами. Впрочем аз му вярвам, защото бурите в пампасите са известни като едни от най-страшните. Дано не ги изпитаме някой ден.
— Много е горещо — каза Уйлсън.
— Термометърът показва сигурно тридесет градуса на сянка — отговори Паганел.
— Това не ме учудва — намеси се Гленарван. — Аз чувствувам как електричеството минава през мене. Да се надяваме, че тази горещина няма да продължи.
— Охо! — каза Паганел. — Не трябва да се разчита на промяна на времето, защото на хоризонта няма никаква мъгла.
— Толкова по-зле — отговори Гленарван, — защото конете са много измъчени от горещината. На тебе не ти ли е много топло, момчето ми? — добави той, като се обърна към Робърт.
— Не, милорд — отговори детето. — Аз обичам горещината, тя е хубаво нещо.
— Особено през зимата — забеляза остроумно майорът, като изпусна към небето пушек от пурата си.
Привечер спряха до едно изоставено „ранчо“ — колиба от плет, измазана с пръст и покрита със слама. Колибата опираше до едно оградено с полуизгнили колове място, което все пак бе достатъчно да запази през нощта конете от нападението на лисиците. Не че самите коне можеха да пострадат от лисиците, но тия хитри животни прегризват поводите им и конете използуват случая да избягат.
На няколко крачки от колибата бе изкопан трап, който служеше за кухня и съдържаше още останки от пепел. Вътре имаше пейка, постеля от говежда кожа, тенджера, шиш за печене и чайник за мате. Матето е много разпространено питие в Южна Америка. Това е чаят на индианците. То се приготовлява от изсушени на огън листа, които се варят, и се пие подобно на американските питиета със сламка. По молба на Паганел Талкав приготви няколко чашки от това питие, което чудесно допълни обичайната им храна, и всички го намериха за много вкусно.
На другия ден, 30 октомври, слънцето изгря в червеникава мъгла и изсипа на земята най-жарките си лъчи. И наистина през деня щеше да бъде извънредно горещо, а за нещастие из равнината нямаше къде да се подслони човек. При все това пътешествениците продължиха смело на изток. На няколко пъти срещаха огромни стада, които от горещината нямаха сили да пасат и се излежаваха мързеливо. За пазачи или по-право за пастири не ставаше и дума. Тези безчислени стада от крави, бикове и волове се пазеха само от кучета, които имат навик, когато са жадни, да бозаят мляко от овцете. Впрочем биковете по тия места са по-кротки и нямат този инстинктивен ужас от червеното, който отличава европейските им събратя.
— Без съмнение, това е, защото пасат републиканска трева! — каза Паганел, очарован от своята прекалено френска духовитост.
Към пладне настъпиха някои промени в пампасите, които не можеха да убягнат от очи, изморени от еднообразието им. Тревите станаха по-редки. Те отстъпиха място на мършави репеи и на огромни бодили, високи девет стъпки, които биха ощастливили всички магарета на земята. Тук-там растяха ниски бодливи храсти с тъмнозелен цвят, които обичат сухите места. Досега влагата, задържана от глинестата почва на равнината, подхранваше пасбищата, които приличаха на голям зелен килим, плътен и разкошен. Но оттук нататък килимът, на места изтъркан и проскубан, показваше вътъка си и откриваше пред погледа бедността на почвата. Тия признаци на растяща суша не можеха да не направят впечатление и Талкав ги отбеляза.