— Аз не съм недоволен от тази промяна — каза Том Остин.
— Да гледаш непрекъснато трева и все трева, в края на краищата става непоносимо.
— Да, непрекъснато трева, но и непрекъснато вода — отговори майорът.
— О, вода не ни липсва — каза Уйлсън — и все ще намерим по пътя някоя рекичка.
Ако Паганел бе чул този отговор, нямаше да пропусне да отбележи, че между Колорадо и планините на провинция Аржентина реките са рядкост. Но в този момент той обясняваше на Гленарван едно явление, на което той му бе обърнал внимание.
От известно време въздухът изглеждаше наситен с миризма на пушек. А никъде на хоризонта не се виждаше огън, никакъв дим не издаваше далечен пожар. Това явление не можеше да се отдаде на естествена причина. Скоро миризмата на изгоряла трева стана толкова силна, че учуди всички освен Паганел и Тал-кав. Географът, който имаше отговор за всичко, даде на другарите си следното обяснение.
— Ние не виждаме огън — каза той, — а чувствуваме миризма на пушек. Но няма дим без огън, казва поговорката, която е вярна и за Америка, както и за Европа. Значи някъде гори. Само че пампасите са толкова равни, че нищо не пречи на въздушните течения и често се усеща миризма на запалена трева, която гори на седемдесет и пет мили оттук.
— Седемдесет и пет мили? — отвърна майорът недоверчиво.
— Точно толкова — потвърди Паганел. — Но добавям, че тия пожари обхващат големи пространства и често биват стихийни.
— Кой подпалва равнината? — запита Робърт.
— Понякога гръм, когато тревата е много изсъхнала от горещините. А понякога и самите индианци.
— С каква цел?
— Те твърдят — сам аз не знам доколко това твърдение е основателно, — че след пожар тревата в пампасите растяла по-добре. Това е начин да се засили почвата чрез пепелта. Аз обаче съм склонен да мисля, че с тия пожари те целят да унищожат милиардите кърлежи, тия паразити, които така много безпокоят стадата.
— Но този енергичен способ — каза майорът — сигурно убива и част от добитъка, който скита из равнината.
— Да, много животни изгарят; но какво значение има това в сравнение с общия им брой?
— Малко ме е грижа за тях — каза Мак Набс, — това е тяхна работа, но мисля за пътешествениците, които минават през пампасите. Няма ли опасност те да бъдат изненадани и обгърнати от огъня?
— Как не! — извика Паганел с израз на видимо задоволство. — Това се случва понякога и що се отнася до мене, с удоволствие бих присъствувал на подобно зрелище.
— Това е то нашият учен — отговори Гленарван. — От любов към науката е готов и жив да изгори.
— О, съвсем не, драги Гленарван, но всеки е чел Купер и знае от неговия „Кожен чорап“ как да спира разпространението на пожар, като изскубе тревата в един район от няколко туаза околовръст. Нищо по-просто от това. Затуй не се страхувам от приближаването на пожар и го желая от все сърце.
Но желанието на Паганел не можа да се осъществи и ако той се изпече наполовина, то беше само от топлината на слънцето, което излъчваше непоносима горещина. Конете се задъхваха от тази тропическа температура. За сянка нямаше никаква надежда освен от някое случайно облаче, което за момент закриваше огнения диск. Тогава сянката бягаше по гладката земя, а ездачите подтикваха конете и се стараеха да се задържат в обсега на хладното петно, което западният вятър гонеше пред тях. Но конете, бързо изпреварени, оставаха назад и разбуденото светило започваше наново да ръси със своя огнен дъжд обгорената почна на пампасите.
Когато Уйлсън каза, че няма да останат без вода, той не бе държал сметка за неутолимата жажда, която измъчваше другарите му през този ден. А когато добави, че по пътя ще срещнат рекичка, той бе малко прибързан. И наистина не само липсваха рекички, защото напълно равната почва не им даваше възможност да образуват корита, но и изкопаните от индианците изку-ствени водоеми бяха пресъхнали. Като виждаше как признаците на сушата се увеличават от миля на миля, Паганел обърна внимание на Талкав и го запита къде мисли да намери вода.
— В езерото Салинас — отговори индианецът.
— А кога ще стигнем там?
— Утре вечер.
Привечер пътешествениците спряха след един преход от тридесет мили. Всички разчитаха на спокоен сън, за да възстановят силите си след дневната умора. Но тъкмо това не стана поради облаците комари и папатаци. Присъствието на тези насекоми предвещаваше промяна на вятъра, който наистина скоро промени посоката си и задуха от север. Тези проклети животинки обикновено изчезват, когато задуха южен или югозападен вятър.