Лорд Гленарван и леди Елена живееха щастливо в Малкъм Касъл всред величествената и дива природа на Горна Шотландия. Разхождаха се по сенчестите алеи от бял клен и диви кестени, покрай брега на езерото, около което се чуваха още стари бойни песни, из дивите планински клисури, в които историята на Шотландия бе записана с вековни развалини. Понякога те скитаха из гъстите брези и борика, сред широки поляни от пожълтяло изтравниче; друг път се катереха по стръмните върхове на Бен Ломънд или препускаха на кон по запустели котловини, като изучаваха и се любуваха на поетичната местност, наричана и днес „страната на Роб Рой“, и на всичките тия околности, тъй вдъхновено възпети от Уолтър Скот. Вечер по здрач, когато „фенерът на Мак Фарлин“ светваше на хоризонта, те скитаха покрай „бартазените“ — стара околовръстна галерия, която образуваше низ от зъбчати зидове и бойници около замъка Малкъм — и там, безмълвни, забравени, сякаш едни на света, седнали върху някой самотен камък, сред тишината на природата, под бледите лъчи на луната, докато нощта бавно забулваше върховете на потъмнелите планини, те оставаха потънали в онзи светъл възторг и нежно очарование, познати само на любещите сърца.
Така минаха първите месеци от техния брак. Но лорд Гленарван не забравяше, че жена му е дъщеря на голям пътешественик, струваше му се, че леди Елена е наследила всички стремежи на баща си, и той не се мамеше. Затова построи „Дънкан“, чието предназначение бе да разведе лорд и леди Гленарван по най-красивите места на света — по водите на Средиземно море и до островите на Егейския архипелаг. Можете да си представите радостта на леди Елена, когато съпругът й даде „Дънкан“ в нейно разпореждане! И наистина има ли по-голямо щастие от това, да пътуваш със своя любим край очарователните брегове на Гърция и да гледаш как изгрява меденият месец над омайните брегове на изтока?
Обаче лорд Гленарван замина за Лондон, да се погрижи за спасяването на нещастните корабокрушенци. През неговото кратко отсъствие леди Елена изпитваше повече нетърпение, отколкото мъка. На другия ден с телеграма лордът й обеща, че ще се върне скоро, но вечерта пристигна писмо, в което той пишеше, че ще се забави. Предложенията му срещали известни затруднения. На третия ден се получи ново писмо, в което лорд Гленарван не скриваше недоволството си от Адмиралтей-ството.
Този ден леди Елена започна да се безпокои. Вечерта тя беше сама в стаята си, когато управителят на замъка, г. Халбърт, дойде да я попита дали ще приеме една девойка и едно момче, които желаят да говорят с лорд Гленарван.
— Местни хора ли са? — попита леди Елена.
— Не, госпожо — отговори управителят, — защото не ги познавам. Пристигнали в Балък с влака, а оттам до Лъс — пеша.
— Поканете ги горе, Халбърт — каза леди Гленарван.
Управителят излезе. След няколко минути девойката и момчето бяха въведени в стаята на леди Елена. Те бяха брат и сестра. Приликата ги издаваше. Сестрата бе на шестнадесет години. Нейното красиво, малко изморено лице, очите й, които навярно бяха често плакали, примиреният й, но решителен израз, бедното, но чисто облекло говореха в нейна полза. Тя дърпаше за ръка дванадесетгодишно смело наглед момче, което като че ли бе взело сестра си под своя закрила. И наистина! Само някой да се осмелеше да оскърби момичето, щеше да се разправя с това малко човече! Пред леди Елена младото момиче се посму-ти, но леди Гленарван побърза да заговори.
— Желаете да ми говорите ли? — попита тя, като насърчи с поглед девойката.
— Не — отговори решително момчето, — не на вас, а на лорд Гленарван лично.
— Моля извинете го, госпожо — каза сестрата, като погледна братчето си.
— Лорд Гленарван не е в замъка — поде леди Елена. — Но аз съм негова съпруга и ако мога да го заместя…
— Вие ли сте леди Гленарван? — запита девойката.
— Да, мис.
— Съпругата на лорд Гленарван от Малкъм Касъл, който е обнародвал в „Таймс“ съобщение за корабокрушението на „Британия“?
— Да, да! — отвърна бързо леди Елена. — А вие?