Форд се наведе напред и заговори като наблягаше твърдо:
— И сега, когато е постигнал целта си, каква е неговата награда? Очите му му изневеряват, голямата младежка сила е изчезнала, сърцето и енергията му не са това, което са били. Той все още не е изкуфял, но чувства тръпките на първия мраз. Той знае какво го очаква. Той знае, той знае!
— Но това е неизбежно и всеки човек се научава да се примирява с него.
— Сега вие се съгласявате — Форд продължи горчиво — Вие го засрамвате от собствената му слабост, вие го унижавате пред децата му. Той не смее да прави планове за бъдещето. Вие нехайно предприемате планове, които няма да узреят за петдесет години — за сто дори. Независимо от успеха, който е постигнал, съвършенството, което е придобил, вие ще го настигнете, ще го надминете, ще го надживеете. В неговата слабост вие проявявате любезност. Чудно ли е, че той ви мрази?
Барстоу вдигна уморено глава.
— Мразите ли ме, Слейтън Форд?
— Не. Не! Не мога да си позволя да мразя когото и да било. Но ще ви кажа това — Форд добави изведнъж — ако имаше тайна, щях да я изтръгна от вас, дори ако трябваше да ви разкъсам на парчета!
— Да. Разбирам. — Барстоу направи пауза, за да помисли. — Това, което ние от Фамилиите Хауърд можем да направим, е малко. Не планирахме нещата по този начин. Но има едно нещо, което можем да предложим.
— Да?
Барстоу обясни.
Форд поклати глава.
— От медицинска гледна точка това, което предлагате, е възможно и аз не се съмнявам, че дори и слаб интерес към вашето наследство би удължило продължителността на човешкия живот. Но дори ако жените бяха готови да приемат сперма от вашите мъже — не казвам, че ще го направят — това би било психическа смърт за всички други мъже. Би избухнало чувство на безсилие и омраза, което би противопоставило пагубно човешката раса. Не! Независимо какво желаем, обичаите ни са това, което са. Не можем да създаваме хора, така както животни. Те няма да приемат това.
— Знам — съгласи се Барстоу — но това е всичко, което можем да предложим — дял от нашето богатство чрез изкуствено оплождане.
— Да. Предполагам, че трябва да ви благодаря, но не мисля, че има за какво и няма да го направя. А сега, нека бъдем практични. Като индивиди вие, възрастните, сте без съмнение почитани и обичани мъже. Но в група вие сте опасни като болни от чума. Така че трябва да бъдете поставени под карантина.
Барстоу кимна.
— Аз и моите братовчеди вече сме стигнали до този извод.
Форд имаше облекчен вид.
— Радвам се, че проявявате разум по този въпрос.
— Ние не можем да си помогнем. Е? Отделена колония? Някакво отдалечено място, където да се изолираме? Вероятно Мадагаскар? Или пък бихме могли да вземем Британските острови, да ги построим отново и оттам да стигнем до Европа, когато радиоактивността отшуми.
Форд поклати глава.
— Невъзможно. Това просто ще прехвърли проблема към моите внуци. Дотогава вие и вашите внуци ще сте станали по-силни. Бихте могли да ни победите. Не, Закър Барстоу, вие и вашите близки трябва да напуснете тази планета безусловно!
Барстоу бе мрачен.
— Знаех, че ще се стигне до това. Добре, къде да отидем?
— Изберете си място из Слънчевата система. Където пожелаете.
— Но къде? Венера не си струва, но дори и да я изберем, ще бъдем ли приети? Жителите на Венера няма да приемат заповеди от Земята. Това беше уредено през 2020. Да, вярно е, сега те приемат внимателно проучени емигранти според Конвенцията между четирите планети, но биха ли приели сто хиляди души, които са твърде опасни, за да останат на Земята? Съмнявам се.
— Аз също. По-добре изберете друга планета.
— Каква планета? В цялата система не съществува друго тяло, което би поддържало човешкия живот такъв, какъвто е. Ще е необходимо почти нечовешко усилие, дори при наличието на неограничени финансови средства и най-добрите съвременни инженерни технологии, за да се пригодят най-обещаващите от тях за живеене.
— Направете усилието. Ние няма да се скъпим на помощ.
— Сигурен съм, че ще е така. Но нима в края на краищата това е по-добро решение, отколкото да ни осигурите резерват на Земята? Ще прекратите ли пътуванията в космоса?
Форд се изправи неочаквано.
— О! Разбирам мисълта ви. Не я следих много внимателно, но нека видим. Защо не? Няма ли да е по-добре да се откажем от пътуването в космоса, отколкото да позволим ситуацията да се изроди в открита война. Веднъж, преди време, това бе сторено.