Нима беше истина? Възможно ли бе това да е реалност? Или пък тя изобщо не беше родила бебето си и това бе един от странните сънища, които й се явяваха по време на бременността?
Но дъждът бе прекалено студен, гръмотевицата прекалено силна — не би могла никога да проспи подобен сън. Тогава това, което старшият попечител им бе казал, сигурно е вярно. Трябваше да е вярно. Тя бе видяла кораба със собствените си очи — ярка следа от газове, която оставяше на фона на черното небе. Тя не го виждаше повече, но струпалото се множество около нея бавно се придвижи напред. Сигурно е някъде пред нея. Тя бе накрая на тълпата. Щеше да е от последните, които ще се качат на борда.
Беше изключително важно да се качи на кораба. Старият Закър Барстоу им беше казал с гробовна сериозност какво ги очаква, ако не успееха да го сторят. Тя се довери на откровеността му. Въпреки това се чудеше как е възможно това да е вярно. Нима можеше някой да е толкова подъл, толкова ужасно подъл, за да иска да убие безобиден и беззащитен човек като нея и бебето й?
Тя бе обзета от панически ужас — ами ако мястото се запълнеше, преди тя да стигне до кораба? Притисна бебето още по-силно и то отново заплака.
Една жена от тълпата се приближи и я заговори:
— Сигурно си изморена. Може ли да взема детето за малко?
— Не, не, благодаря ви. Добре съм.
Светлината на една светкавица озари лицето на жената Елеонор Джонсън я позна — това бе старата Мери Спърлинг.
Но любезността на предложението я успокои. Сега тя знаеше какво трябва да прави. Ако корабът се напълнеше и не можеше да поеме повече хора тя трябваше да подаде детето напред от ръка на ръка над главите на хората. Никой нямаше да откаже местенце за толкова малко създание като нейното бебе.
Някой я докосна в тъмнината. Тълпата отново се придвижваше напред.
Когато Барстоу видя, че качването в кораба ще свърши след още няколко минути, той напусна поста си при една от вратите за товара и побягна колкото бързо можеше през пръскащата лепкава кал към бараката за комуникации.
Форд го беше предупредил да се обади непосредствено преди излитането на кораба. Това бе необходимо за осъществяване на плана му за отклоняване на вниманието. Барстоу напипа някаква трудноотваряща се врата отвори я със замах и се втурна вътре. Нагласи личната комбинация, която трябваше да го свърже директно с контролното табло на Форд и натисна ключа.
Отговориха му веднага, но лицето на екрана не бе на Форд. Барстоу избухна:
— Къде е управителят? Искам да говоря с него — преди да разпознае лицето пред себе си.
Това бе добре известното на всички лице — Борк Ванинг, лидер на малцинството в Съвета.
— Говорите с управителя — каза Ванинг и се ухили студено — новият управител. А сега кой по дяволите сте вие и защо се обаждате?
Барстоу благодари на всички богове, живи и мъртви, че разпознаването беше едностранно. Той прекъсна връзката с безцелен удар и излезе от колибата.
Два входа за товари вече бяха затворени. Закъснелите минаваха през другите два. Барстоу подкани последния от групата да влезе по-бързо и като ругаеше, ги последва и лудо се втурна към контролната зала.
— Вдигай кораба! — извика той на Лазар — Бързо!
— За какво е тоя шум? — попита Лазар, но той вече затваряше и заключваше херметически входовете. Изключи устройството за ускорение, изчака десетина секунди и осигури мощност.
— Е — каза той разговорливо след шест минути — надявам се, че всички са лежали на пода. В противен случай бихме изпочупили някоя и друга кост. Та какво казваше?
Барстоу му разказа за опита си да докладва на Форд.
Лазар премита й изсвири няколко такта от „Пуйка в сламата“.
— Изглежда сме се отървали на косъм. На това ми прилича. — Той млъкна и насочи вниманието си към инструментите, следейки с едно око балистичната писта, а с другото радарите отзад.