Елеонор се намръщи. Лазар промени естествения цвят на лицето си, покривайки се с руменина.
— Всъщност — Елеонор рече спокойно — аз му направих предложение, което той отхвърли.
Нанси, която тъкмо отпиваше от кафето си, се задави, после погледна бързо от Лазар към Елеонор.
— Съжалявам, не знаех.
— Няма нищо — отвърна Елеонор. — Така е просто, защото аз съм една от неговите внучки, през четири поколения.
— Но… — Нанси губеше битката с обичая за личната тайна.
— Добре, за Бога, това е в границите на позволеното кръвно родство. Каква е пречката? Или по-добре да млъквам?
— Да, най-добре — съгласи се Елеонор. На Лазар му стана неудобно.
— Знам, че съм старомоден — съгласи се той — но създадох някои от възгледите си преди доста време. С или без генетика, просто не бих се чувствал добре, ако се оженя за някоя от внучките си.
Нанси бе удивена.
— Бих казала, че си старомоден, или пък просто си скромен. Изкушавам се да ти направя предложение и да се убедя сама.
Лазар я погледна гневно.
— Давай и ще видиш как ще се изненадаш!
Погледът на Нанси излъчваше хладина.
— Ммм… — тя размишляваше.
Лазар се опита да издържи на взора й, но накрая свали очи.
— Моля за извинение, дами — рече той нервно. — Имам работа за вършене.
Елеонор сложи нежно ръката си върху неговата.
— Не си отивай, Лазар. Нанси е котка и не може да ти помогне. Разкажи й плановете за кацане.
— За какво става дума? Ща кацаме ли? Кога? Къде?
Лазар, който желаеше да я успокои, й каза. Звездата от типа Г-2 или типът СОЛ, към която бяха се отправили преди години, сега се намираше на по-малко от една светлинна година разстояние — малко повече от седем светлинни месеца — и сега бе възможно да се заключи чрез параинтерферометрични методи, че до звездата ЗД9817, или просто „нашата“ звезда имаше някакви планети.
След още месец, когато звездата щеше да е на половин светлинна година разстояние, щеше да започне намаляване на ускорението. Щеше да се отнеме въртенето на кораба и за година той щеше да тръгне назад при една гравитация, стигайки близо до звездата при по-скоро между планетна, отколкото междузвездна скорост и тогава щяха да потърсят планета подходяща за живот. Търсенето щеше да е бързо и лесно, защото единствените планети, от които се интересуваха, щяха да греят ярко, тъй както Венера се виждаше от Земята. Те не се интересуваха от мъжделиви, студени планети като Нептун или Плутон, притаени в далечни сенки, или от изгарящи въглени като Меркурий, спотайващи се в огнените поли на майката-звезда.
Ако не се откриеше планета подобна на Земята тогава те щяха да продължат надолу, близо до странното Слънце, и отново да бъдат отблъснати от светлинното налягане и да възобновят търсенето на дом другаде — с тази разлика, че този път, без да са гонени от полицията те биха могли да изберат друг курс по-внимателно.
Лазар обясни, че „Ню Фронтиърс“ всъщност нямаше да се приземи и в двата случая. Той бе твърде голям, за да се приземи, и теглото му би го разрушило. Вместо това, ако откриеха планета, той щеше да бъде изпратен в орбита за паркиране около нея, а проучвателни групи щяха да тръгнат на оглед.
Лазар остави двете млади дами и отиде в лабораторията, където Фамилиите продължаваха проучванията си в областта на метаболизма и геронтологията. Той очакваше да открие Мери Спърлинг там. Срещата с Нанси Уидъръл предизвика нуждата да се види с нея. Ако някога се женеше отново, помисли си той, Мери беше по-подходяща за него. Не че той сериозно обмисляше това, но той чувстваше, че една връзка между него и Мери би имала смешния привкус на лавандула и стара дантела.
След като осъзна, че е натъпкана в кораба и отказа да приеме символичната смърт от приспиването, Мери Спърлинг бе превърнала страха си от смъртта в конструктивна сила, пожелавайки доброволно да помага в лабораторията в продължаващото проучване на дълголетието. Тя не бе обучен биолог, но ръцете й бяха сръчни, а умът й остър. Търпеливо прекараните години на пътуване я бяха превърнали в ценен асистент на доктор Гордън Харди, водещ изследванията.
Лазар я завари да обслужва безсмъртната тъкан на едно пилешко сърце, известно сред екипа на лабораторията като „г-жа Окинс“. „Г-жа Окинс“ бе най-възрастна измежду членовете на Фамилиите, като се изключи само самият Лазар вероятно. Тя бе едно растящо парче от първоначалната тъкан, получена от Фамилиите от института „Рокфелер“ през двадесети век и тъканите живееха от началото на този век, та чак досега. Доктор Харди и неговите предшественици ги поддържаха живи вече повече от два века, използвайки метода на Каръл-Линдберг-Ошаг — и все още „г-жа Окинс“ живееше.