— Нека ти обясня. Направихме бърза обиколка из светлата част, за да хвърлим око. Не видяхме нищо ново. След това се приземихме там, където ми каза Ханс, на едно голо място близо до центъра на един от градовете им. Ако зависеше от мен, не бих избрал това място, аз бих предпочел да кацна сред храсталаците и да разуча. Но ти ми каза да играя по свирката на Ханс.
— Ти имаше право сам да преценяваш — напомни му Кинг.
— Да, да. Справихме се някак. Докато техниците изследваха въздуха и провериха за опасности, около нас се беше събрала доста голяма тълпа.
— Да. Невероятно андроидни.
— Андроидни по дяволите! Те са хора. Не човешки същества, но така или иначе хора. — Лазар изглеждаше объркан. — Това не ми харесва.
Кинг не пожела да спори. Снимките показваха двуноги същества високи седем-осем фута, със симетрични половини на тялото, притежаващи вътрешен скелет, ясно различими глави, очи с лещи и камери. Тези очи бяха най-човешката им и приятна черта — бяха големи, ясни и с трагичен израз като тези на санбернарско куче.
Струваше си да се концентрира вниманието върху очите. Другите им черти не бяха толкова поносими. Кинг отмести поглед от отпуснатите беззъби усти и раздвоените горни устни. Той реши, че може би ще е нужно дълго, дълго време, за да привикнат и харесат тези същества.
— Давай — каза той на Лазар.
— Ние отворихме ракетата и излязохме сами, ръцете ми бяха празни, стараех се да съм дружелюбен и спокоен. Трима от тях пристъпиха напред — доста смело бих казал. Но те изведнъж загубиха интерес към мен. Като че ли чакаха някого другиго да излезе, така че дадох заповед да изнесат Ханс.
— Капитане, няма да повярваш. Те се умилкваха около Ханс, като че той бе техен брат, когото са загубили отдавна. Не, не, това не е всичко. Приличаше на триумфално посрещане на крал. Те бяха доста учтиви и с останалите, но някак безцеремонно. Най-вече се лигавеха около Ханс. — Лазар се поколеба. — Капитане? Вярваш ли в прераждането?
— Не съвсем. Нямам предразсъдъци по този въпрос. Разбира се, чел съм доклада на комисията Фролинг.
— Аз самият никога не съм харесвал това понятие. Но как иначе би окачествил приема, който устроиха на Ханс?
— Нямам отношение по този въпрос. Продължавай с доклада си. Мислиш ли, че ще можем да се установим тук?
— О — каза Лазар, — те не оставиха никакво съмнение относно това. Виж, Ханс наистина може да говори с тях по телепатичен път. Казва ни, че боговете им са ни дали право да живеем тук и местните хора вече са направили планове как да ни посрещнат.
— Моля?
— Точно така. Те ни искат.
— Е, това е облекчение.
— Наистина ли?
Кинг погледна намусеното лице на Лазар.
— Докладът ти е благоприятен във всяко отношение. Защо е този кисел вид?
— Не знам. Бих предпочел да си намерим наша планета. Капитане, всичко, което е толкова лесно достижимо, крие някаква опасност.
Втора глава
Джокейрите (или Жакейрите, както някои предпочитаха) предоставиха цял един град на колонията. Подобно дружелюбно отношение и това, че почти на всички от Фамилиите Хауърд им се гадеше от мръсотията под краката и непоносимия въздух, значително ускори преместването от кораба на земята. Очакваше се, че ще е нужна поне една земна година за подобно прехвърляне и че заспалите ще се събудят само когато можеха да бъдат настанени удобно. Но възпиращият фактор сега беше оскъдната възможност на ракетите да пренесат сто хиляди души, когато излетяха.
Градът Джокейра не бе създаден да посрещне нуждите на човешки същества. Техните физически потребности бяха някак различни, а културните им потребности, така както бяха изразени в инженерството, се отличаваха неимоверно. Но всеки град, който и да е той, представлява машина за осъществяването на определени практични цели: осигуряването на подслон, храна, санитарни възли, комуникации. Вътрешната логика на тези основни нужди, които са типични за различни същества, живеещи в различна среда предоставя неограничен брой отговори. Но приложени от която и да е раса топлокръвни, дишащи кислород андроидни същества към определена околна среда, резултатите, макар и странни, непременно са такива, че земните хора могат да ги използват. В някои отношения градът Джокейра изглеждаше див като парареалистична картина, но хората са живели вкъщи — иглу, сламени колиби и дори в кибернетична дупка под Антарктика. Тези хора можеха и се бяха преместили в града Джокейра и разбира се, незабавно се заеха с преустройването му, така че да им е по-удобно.