Не беше трудно, въпреки че имаше много работа за вършене. Вече имаше построени сгради — убежища с покриви; изкуствена пещера, която е основна за всички човешки изисквания за подслон. Нямаше значение това, за което Джокейрите бяха използвали тази структура. Човешките същества биха могли да я използват почти за всичко: за спане, почивка, хранене, склад, производство. Съществуваха също и истински пещери, защото Джокейрите копаят повече, отколкото ние. Но човешките същества лесно се превръщат в пещерни обитатели, ако се наложи в Ню Йорк, както и в Антарктика.
Имаше прясна питейна вода, която се изпомпваше и в ограничени случаи служеше за миене. Липсата на достатъчни количества се дължеше на водопроводната система. Градът нямаше цялостна отводнителна канализация. Джокейрите не се къпеха с вода и личните им хигиенни нужди се различаваха от нашите. Те ги съблюдаваха по друг начин. Трябваше да се положи огромно усилие, за да изградят временни заместители на корабните освежители и да се адаптират към отходната система на Джокейра. Нуждите бяха сведени до минимум: баните щяха да останат един ограничен лукс, дотогава доставките на вода и отходната система можеха да се подобрят поне десетократно. Но баните не са необходимост.
И все пак усилията, насочени към преустройството, бяха нищожни в сравнение с ударната програма да се положи началото на хидропонно селско стопанство, тъй като повечето от спящите не можеха да бъдат събудени, преди да се подсигури хранителен запас. Припряната тълпа искаше да изтръгне всяка частица от хидропонното оборудване в „Ню Фронтиърс“ на момента, да го пренесе на планетата, да го сглоби и пусне в действие, като междувременно разчитаха на наличните запаси. По-предпазливото малцинство искаше да се пренесе само едно пилотно растение, а на кораба да продължи отглеждането на храна. Те посочиха, че един неподозиран вирус или някои гъбички на странната планета биха довели до катастрофа — а именно гладна смърт.
Малцинството, здраво водено от Форд и Барстоу и подкрепяно от капитан Кинг, надделя. Една от хидропонните ферми на кораба бе отводнена и изведена от действие. Машините й бяха разглобени на парчета достатъчно малки, за да бъдат натоварени на корабните ракети.
Но селскостопанските продукти на планетата се оказаха подходяща храна за хората и Джокейрите изглежда желаеха много да им ги дадат. Усилията бяха пренасочени към създаването на земни култури на местна почва, за да се допълнят храните на Джокейра с видове, с които бяха свикнали човешките същества. Джокейрите се намесиха и почти изцяло се заеха с тази задача. Те бяха превъзходни „природни“ фермери (не се нуждаеха от синтетика върху плодородната си планета) и изглеждаха доволни от опитите си да отгледат нещо, което техните гости харесваха.
Форд премести цивилния си щаб в града веднага щом бяха подсигурени хранителни запаси по-големи, отколкото за групата изследователи, а Кинг остана на кораба. Спящите бяха събудени и пренесени на земята, когато им бяха създадени необходимите удобства и те можеха да ги използват. Въпреки подсигурената храна, подслон и питейна вода, трябваше да се направи още много, за да се осигури минимално удобство и условия за сносен живот. Двете култури се различаваха основно. Джокейрите като че ли винаги с готовност и безотказно помагаха, но те често очевидно се смущаваха от това, което човешките същества се опитваха да правят. Културата на Джокейрите изглежда не включваше идеята за частен живот и уединеност. Сградите в града почти нямаха преградни стени, които да не са носещи конструкции. Имаха склонност да използват колони или стълбове. Те не можеха да разберат защо човешките същества разделят тези чудесни отворени пространства на малки кабини и коридори и защо всеки индивид искаше да е сам поради някаква причина.
Явно (това не е сигурно, тъй като абстрактната комуникация с тях никога не стигна до изтънченост) те впоследствие решиха, че усамотяването крие в себе си религиозна важност за Земляните. Във всеки случай те отново помагаха. Осигуриха тънки листи от някакъв материал, който би могъл да се оформи като прегради единствено с помощта на техните инструменти. Материята попритесни инженерите и ги доведе почти до нервен колапс. Нямаше познато корозивно вещество, което можеше да го порази, дори реакциите, които биха разрушили солидните флуорни пластмаси, използвани при обработката на уранови съединения, нямаха ефект върху него. Диамантените триони ставаха на парчета при допира с него, топлината не го разтапяше, ниските температури не го правеха чуплив. Той изолираше светлината, шума и всяко ниво на радиация, което изпробваха върху него. Издръжливостта му на опън не можеше да се определи, защото просто не успяха да го скъсат. И все пак инструментите на Джокейрите, дори когато с тях си служеха човешки същества, можеха да разрязват, оформят и заваряват този материал.