— Сарло — попита той, викайки, за да надвие вятъра, — как действа тази машина какво я задвижва?
— Боговете дишат върху… — Сарло използва дума, която не бе често срещана в езика им — и я карат да променя мястото си.
Лазар понечи да попита за повече обяснения, но затвори уста. Имаше нещо познато в този отговор и той сега го проумя. Някога и той бе дал подобен отговор на един от водните люде на Венера, когато бе помолен да обясни дизеловия двигател, използван в първообраза на трактора за тресавища Лазар не бе искал да звучи загадъчно, просто неадекватният местен език сякаш бе завързал езика му.
Имаше начин да понаучи това-онова.
— Сарло, искам да видя какво става вътре — настоя Лазар, като сочеше с пръст. — Имаш ли снимки?
— Снимките — призна Сарло — са в храма.
Големите му очи гледаха печално Лазар, предизвиквайки у него силното чувство, че Джокейрският водач тъгуваше поради нетактичността на приятеля си. Лазар бързо приключи с този проблем.
Но мисълта за Венеряните породи в ума му друга загадка. Водните хора, отрязани от външния свят от вечните облаци на Венера, просто не вярваха в астрономията. Пристигането на Земляни ги бе накарало да преосмислят малко идеята си за космоса, но имаше причина да се вярва, че новото им обяснение не се доближава до истината. Лазар се чудеше какво ли си мислят Джокейрите за посетители от космоса Те не бяха изненадани, но дали наистина бе така?
— Сарло — попита той. — Знаеш ли откъде сме аз и братята ми?
— Зная — отговори Сарло. — Вие идвате от едно далечно слънце — тъй далечно, че трябва да се сменят много сезони, докато светлината пропътува това дълго разстояние.
Лазар бе малко учуден.
— Кой ти каза това?
— Боговете ни казват. Брат ти Либи говори за това.
Лазар бе готов да се обзаложи, че боговете не бяха споменали подобно нещо, преди Либи да беше обяснил всичко на Креел Сарло. Но той запази спокойствие. Все още искаше да попита Сарло дали се бе изненадал от посетителите, но не можа да се сети за думата от езика на Джокейрите, която означаваше „изненада“ или „учудване“. Той все още се опитваше да състави въпроса си, когато Сарло рече:
— Бащите на моя народ са летели из небесата както вас, но това е било преди да дойдат боговете. Мъдрите богове ни забраниха да го правим повече.
И това, помисли си Лазар, е една дяволски голяма лъжа, чисто перчене. Не съществуваше и най-малкото доказателство, че Джокейрите някога са се отделяли от повърхността на планетата си.
Същата вечер в дома на Сарло Лазар остана до края на дълга програма, която, както той предполагаше, бе за забавление на почитаемия гост, т.е. самия него. Той седна до Сарло върху един подиум в голямата гостна на рода Креел и слушаше в продължение на два часа някакво виене, което вероятно представляваше пеене. Лазар имаше усещането, че ако някой стъпи върху опашките на петдесетина подбрани кучета, щеше да се получи по-добра музика, но той се опита да слуша така задълбочено, както бе поднесено самото изпълнение.
Лазар си спомни как Либи настояваше, че това масово виене на което Джокейрите явно се наслаждаваха, всъщност беше музика и че хората биха се научили да я харесват, ако изучаваха връзката между отделните интервали.
Лазар се съмняваше в това.
Но той трябваше да признае, че Либи разбираше Джокейрите по-добре. Либи със задоволство откри, че те бяха превъзходни и проницателни математици. Всъщност знанията им бяха идентични с неговия необуздан талант. Аритметиката им бе невероятно заплетена за обикновените хора. Всяко число, било то голямо или малко, за тях представляваше уникално цяло, то се възприемаше като такова, а не просто като сбор от по-малки числа. В резултат на това те използваха всяка удобна позиционна или показателна бройна система с всякаква база — рационална, нерационална или променлива или пък изобщо никаква. Бе въпрос на изключителен късмет, помисли си Лазар, че Либи бе на разположение като математически преводач между Джокейрите и Фамилиите, в противен случай би било невъзможно да се възприемат много от новите технологии, които Джокейрите им демонстрираха.
Той се чудеше защо те не проявяваха интерес в изучаването на човешките технологии, които в замяна им се предлагаха.
Дисонансите на виенето замряха и Лазар се върна мислено към сцената, която го заобикаляше. Донесоха храна и семейството на Креел се зае с нея със същия ентусиазъм, с който Джокейрите правеха всичко. Достойнството, помисли си Лазар, е идея, която никога не е била на почит тук. Пред Креел Сарло бе поставена голяма купа с диаметър два фута и пълна догоре с някаква аморфна маса. Една дузина членове на семейството се струпаха около нея и се нахвърлиха без да дават предимство на по-старите. От време на време Сарло плясваше някои от тях и бъркаше с ръка в блюдото, вземаше голямо количество от яденето и бързо го смачкваше на топка в дланта на ръката си, която имаше два палеца. След като направи това, той бутна буцата в устата на Лазар.