Лазар не беше гнуслив, но първо трябваше да си припомни, че храната на Джокейрите беше храна за хора и второ, че той не можеше да се зарази с нищо от тях. Насили се и опита предложената буца.
Той отхапа голям залък. Ммм… не беше лошо — доста меко и лепкаво, без особен аромат. Не беше и вкусно, но можеше да се преглътне. Яде, като същевременно си обещаваше едно нормално хранене в близкото бъдеще, когато почувства, че поемането на друга хапка би било равносилно на физическа и социална катастрофа. Той реши да намери изход от ситуацията. Протегна се към общото блюдо, напълни шепата си с веществото, оформи го в топка и го предложи на Сарло.
Това бе вдъхновена дипломатичност. До края Лазар продължи да храни Сарло, храни го, докато ръцете му се умориха, удивлявайки се на способността на домакина му да се тъпче толкова много.
След като се нахраниха, те отидоха да спят и Лазар буквално легна при семейството. Те спяха там, където бяха яли, без легла и се настаниха така естествено, както листа върху земята през есента или агънца в кошара. За своя изненада Лазар спа добре и не се събуди, докато фалшивите слънца по покрива на подземната кухина не заблестяха тайнствено, като че е на зазоряване. Сарло все още спеше близо до него и хъркаше досущ като човек. Лазар забеляза, че едно дете се бе сгушило в извивката на тялото му като полумесец.
Той почувства движение зад гърба си — някакво раздвижване близо до хълбока му. Обърна се внимателно и видя, че едно друго дете — според човешките представи вероятно шестгодишно — бе извадило бластера му от кобура и с любопитство се взираше в дулото.
Бързо и предпазливо Лазар взе смъртоносната играчка от съпротивляващите се детски ръце, с облекчение забеляза, че предпазителя не беше махнат и го постави обратно на мястото му.
Лазар получи укорителен поглед. Детето бе готово да се разплаче.
— Шшт — прошепна Лазар, — ще събудиш баща си. Ето…
Той взе детето в лявата си ръка и започна да го люлее настрани. Малчуганът се сгуши в него, допря меките си влажни устни до кожата му и бързо заспа Лазар го погледна.
— Ти си едно малко дяволче — нежно рече той. — Ако някога можех да свикна с миризмата ти, вероятно щях да се привържа към теб.
Някои от инцидентите между двете раси биха били смешни, ако не криеха потенциални неприятности: например случаят със сина на Елеонор Джонсън — Хюбърт. Този дългурест юноша бе заклет зяпач на гледките около себе си. Един ден той наблюдаваше двама техници — един нормален човек и един от Джокейра, които приспособяваха някакъв джокейрски източник на енергия към нуждите на земната апаратура Джокейрът очевидно бе впечатлен от момчето и явно съвсем дружелюбно го вдигна. Хюбърт започна да пищи. Майка му, която никога не се отдалечаваше от него, се притече на помощ. Единствено недостатъчната сила и сръчност й попречиха да осъществи пълното унищожение, на което бе решена. Големият Джокейр бе невредим, но се създаде неприятна ситуация.
Управителят Форд и Оливър Джонсън положиха върховни усилия, за да обяснят случилото се на удивените Джокейри. За щастие те изглеждаха по-скоро опечалени, отколкото склонни да отмъщават.
След това Форд извика Елеонор Джонсън.
— С твоята глупост ти изложи на опасност цялата колония…
— Но аз…
— Млъкни! Ако не беше разглезила момчето до безобразие, щеше да се държи прилично. Ако не беше сантиментална глупачка, щеше да се държиш на положение. Отсега нататък момчето ще посещава редовните часове за възпитание, а ти ще го оставиш на мира. При най-малкия знак за враждебност от твоя страна към някой от местните ще те накажа с няколко години „дълбок сън“. А сега се махай!
Форд бе принуден да използва почти толкова строги методи и с Джанис Шмид. Интересът, показан към Ханс Уидъръл отстрана на Джокейрите, се разпростря върху всички деца-телепати. Местните жители като че ли бяха изпаднали в състояние на безумно обожание поради простия факт, че тези деца можеха да общуват с тях директно. Креел Сарло уведоми Форд, че би искал телепатите да бъдат настанени отделно от другите недъгави в евакуирания храм на града на земляните, а така също и че Джокейрите желаеха да се грижат за тях лично. Това бе по-скоро заповед, отколкото молба.