Лазар го придружи до вратата на храма, където трябваше да се състои въвеждането във вярата Форд бе оскъдно облечен, както бяха и Джокейрите, но Лазар, тъй като не биваше да влиза в храма, можеше да носи шотландската си поличка. Много от колонистите нямаха слънчев загар, което се дължеше на годините, прекарани в кораба. Те се разхождаха голи, когато им беше удобно, точно както правеха Джокейрите. Но Лазар не постъпваше така. Не само че навиците му противоречаха на това, но и бластерът му щеше да се набива прекалено много на очи, ако хълбоците му бяха голи.
Креел Сарло ги поздрави и заведе Форд вътре. Лазар извика след тях:
— Горе главата, приятелю!
Той зачака. Запали цигара и я изпуши. Вървеше напред-назад. Нямаше как да прецени колко дълго щеше да трае всичко. Впоследствие се оказа доста повече, отколкото в действителност бе продължило.
Най-после вратите се отвориха и местните започнаха да прииждат навън. Те изглеждаха любопитно развълнувани от нещо и никой от тях не се приближаваше до Лазар. Напрежението, което все още съществуваше при изхода, отслабна, хората направиха пътека и се появи някаква фигура, която бягаше стремително навън.
Лазар разпозна Форд.
Форд не се спря при него, а го подмина като че бе сляп. Той се спъна и падна. Лазар се запъти бързо към него. Форд не се опита да стане. Той лежеше прострян с лице надолу, раменете му се повдигаха силно, а тялото му се тресеше от ридания.
Лазар коленичи до него и го разтърси.
— Слейтън — попита го той — какво стана? Какво ти има?
Форд обърна мокрите си и поразени от ужас очи към него, задържайки стоновете си за миг. Той не отвърна, но изглежда позна Лазар. Хвърли се, вкопчи се в него и заплака по-силно.
Лазар се отскубна и удари силно Форд.
— Съвземи се! — заповяда му той. — Кажи ми какво има.
Форд разтърси глава след удара и престана да плаче, но не каза нищо. Очите му бяха като замаяни. В полезрението на Лазар се появи сянка и той се обърна насочвайки бластера си. Креел Сарло стоеше отдалечен на няколко фута и не се приближи — не заради оръжието, той никога преди не беше виждал подобно нещо.
— Ти! — каза Лазар. — Какво си му сторил?
Той се спря и започна да говори с думи, които Сарло можеше да разбере.
— Какво се е случило с брат Форд?
— Отведи го — каза Сарло и устните му потрепваха — Това е лошо нещо. Това е много лошо нещо.
— На мен ли го казваш? — рече Лазар, без да се опитва да превежда.
Трета глава
Същият състав, с изключение на председателя, се събра възможно най-бързо. Лазар разказа историята си, а Шулц докладва за състоянието на Форд:
— Медицинският персонал не намира нищо нередно. Единственото, което мога да кажа със сигурност е, че управителят страда от неустановена крайна психоза. Не можем да установим контакт с него.
— Изобщо ли не говори? — попита Барстоу.
— Една-две думи за съвсем прости неща — храна, вода. Всеки опит да заговорим за причината за неприятностите му го довежда до истерия.
— Не може ли да се постави диагноза?
— Е, ако предпочиташ непрофесионална догадка, изразена с по-прости думи, бих казал, че е бил уплашен до смърт. Но — добави Шулц, — и преди съм виждал страхов синдром, но подобно нещо — никога.
— А аз съм виждал — каза изведнъж Лазар.
— Наистина ли? Къде? Какви са били обстоятелствата?
— Веднъж — каза Лазар, — когато бях дете, преди около двеста години, хванах един възрастен койот и го поставих в колиба. Имах идея да го обуча за ловно куче. Нищо не се получи. Форд се държи по същия начин както койота.
Последва тягостна тишина Шулц я наруши, казвайки:
— Не разбирам какво имаш предвид. Каква е връзката?
— Това е просто предположение — отвърна бавно Лазар. — Слейтън е единственият човек, който знае отговора и не може да говори. Но ето какво е моето мнение: позволихме на Джокейрите да разберат всичко. Ние сгрешихме, защото те приличаха на нас, най-общо казано, а и са цивилизовани както нас. Но те изобщо не са хора Те са… питомни животни.
— Чакай малко! — добави той. — Не бързай толкова. На тази планета има достатъчно хора. Истински люде. Те са живели в храмовете и Джокейрите са ги нарекли богове. Те са богове!