Лазар бързо продължи, преди някой да го прекъсне:
— Знам какво си мислите. Забравете за това. Няма да се впускам в метафизика. Просто се изразявам по най-добрия начин. Искам да кажа, че в тези храмове има някакъв живот и в каквато и форма да съществува, той така прилича на божество, че спокойно може да бъде наречено така. Каквито и да са те, те са преобладаващата раса на тази планета — неговите хора! За тях останалите — Джокейрите или ние самите, представляват просто диви или питомни животни. Ние сгрешихме, допускайки, че местната религия е просто едно суеверие.
Барстоу каза бавно:
— Значи мислиш, че това е причината за състоянието на Форд?
— Да Той е срещнал един, наречен Креел и това го е влудило.
— Доколкото разбирам — каза Шулц — според твоята теория всеки, който има такава среща ще полудее?
— Не съвсем — отвърна Лазар. — Това, което ме плаши много повече, е страхът, че аз може да не полудея!
През този ден Джокейрите преустановиха всякакъв контакт със Земляните. Беше добре, че стана така, защото в противен случай щеше да се стигне до насилие. Над града тегнеше страх — страх по-лош от смъртта страх от нещо ужасно и неизвестно, чието съществуване бе в състояние да превърне човек в съсипано безмозъчно животно. Джокейрите вече не представляваха безобидни приятели, по-скоро приличащи на клоуни, независимо от научните им постижения, а кукли, примамка, стръв за невижданите силни същества, които се спотайваха в т.нар. храмове.
Единодушни като тълпа бягаща от горяща сграда земляните искаха да напуснат това ужасно място. За това не беше нужно да се гласува Закър Барстоу пое ръководството на евакуацията.
— Дайте ми Кинг на екрана. Кажете му незабавно да изпрати всички превозни средства. Ще се махнем оттук колкото се може по-бързо. — Той прокара пръсти през косата си от притеснение. — Колко души можем да качим наведнъж, Лазар? Колко време ще продължи евакуацията?
Лазар измърмори нещо.
— Какво каза?
— Казах, не е въпрос на време, а дали ще ни пуснат да си тръгнем. Онези неща в храмовете вероятно искат още питомни животни — т.е. нас!
Лазар бе необходим като пилот, но още по-необходим бе като човек, който можеше да овладее тълпата Докато Закър Барстоу му казваше да образува полицейска група за спешни ситуации. Лазар погледна през рамото му и извика:
— О, о, задръж, Зак. Виж кой се задава.
Закър обърна глава бързо и видя как, вървейки с достойнство през залата приближава самият Креел Сарло. Никой не се изпречи на пътя му.
Скоро разбраха защо. Закър се запъти да го поздрави, но бе спрян на около десет фута от него. Ей така, без обяснение, просто спря.
— Поздравявам те, нещастни братко — започна Сарло.
— Поздравявам те, Креел Сарло.
— Боговете проговориха. Вашият вид никога не може да бъде цивилизован. Ти и твоите братя трябва да напуснете този свят.
Лазар въздъхна дълбоко с облекчение.
— Ние си тръгваме, Креел Сарло — отговори сериозно Закър.
— Боговете искат да си заминете. Изпратете брат ви Либи при мен.
Закър изпрати да повикат Либи, след което се обърна отново към Сарло. Но той нямаше какво повече да им каже. Присъствието им не го вълнуваше.
Либи пристигна и Сарло започна дълъг разговор с него.
Барстоу и Лазар бяха близо и виждаха как се движат устните им, но не можеха да чуят нищо. Според Лазар обстоятелствата бяха доста обезпокоителни. „По дяволите, — каза той — бих могъл да измисля няколко начина да направя този номер с подходящото оборудване, но се обзалагам, че нито един от тях няма да е подходящ, а и аз не виждам никакво оборудване“.
Тихото обсъждане бе прекратено. Сарло си тръгна наперено, без да се сбогува. Либи се обърна към другите и заговори, сега гласът му се чуваше:
— Сарло ми казва — подхвана той с вежди извити от учудване, — че ние трябва да отидем на планета, която е на повече от тридесет и две светлинни години оттук. Боговете са решили така.
Той спря и захапа устна.
— Не се страхувай от това — посъветва го Лазар. Радвай се, че искат да се махаме. Аз си мисля, че те биха могли да ни изравнят със земята, стига да поискат. Само да излезем в открития космос и ще решим в каква посока да летим.