Но фонът на звездите, на който се измерваше всяка функция на времето в историята на човечеството, бе изчезнал. Доколкото виждаха очите му или показваха инструментите на кораба, те нямаха никаква връзка с останалата част от вселената.
Каква вселена?
Вселената не съществуваше. Тя беше изчезнала.
Движеха ли се? Изобщо възможно ли е да има движение, ако няма покрай какво да се движиш?
И все пак, измамното тегло, получено в резултат на въртенето на кораба, бе постоянно. „Въртене по отношение на какво?“, помисли си Либи. Възможно ли бе да е заради това, че космосът притежаваше истинска, абсолютна, несвързана структура, подобно на тази, приписвана на дълго отричания ефир, който класическите експерименти на Микелсън-Марли не бяха успели да засекат? Не, нещо повече — бяха отрекли самата възможност за съществуването му, заради това бяха отхвърлили възможността за скорост, по-голяма от тази на светлината. Нима корабът в действителност бе преминал скоростта на светлината? Нима вече не бе правдоподобно да се счита, че това е ковчег, а пътниците — духове, пътуващи без посока и време?
Либи почувства сърбеж между раменете си и трябваше да се почеше. Левият му крак бе безжизнен, стомахът му започваше настоятелно да дава знак, че е празен — ако това бе смъртта — реши той, материално не се различаваше от живота.
Възвърнал спокойствието си, той излезе от контролната зала и се отправи към любимата си трапезария, като същевременно се опитваше да разреши проблема по създаването на нова математика, включваща всички нови феномени. Тайната, забулваща телепортацията на Фамилиите от хипотетичните богове на Джокейрите, вече не го вълнуваше. Нямаше възможност да получи съществени данни, които можеха да бъдат измерени и променени. Най-доброто, което всеки честен учен би могъл да направи с абсолютна точност, бе да напише бележка, отбелязваща факта и това, че той не е обяснен. Това беше факт. Той, който неотдавна бе на планетата, бе там. Дори сега асистентите на Шулц бяха затрупани с работа, опитвайки се да предписват седативни лекарства на хилядите хора, които не бяха издържали емоционално на жестокото преживяване.
Либи обаче не можеше да даде обяснение, а и при липсата на данни не се напрягаше да опитва. Това, което искаше да прави, бе да се занимава с движението в пространството — основният проблем във физиката.
Като се изключи увлечението му по математиката Либи бе обикновен човек. Той предпочиташе изпълнената с шум обстановка на „Клуба“ и столова 9-Д, поради причини, които не съвпадаха с тези на Лазар. Компанията на по-млади от него хора му вдъхваше увереност. Лазар бе единственият по-възрастен, с когото се чувстваше добре.
Той разбра, че храната не се доставя бързо в „Клуба“. Интендантът все още се нагаждаше към внезапната промяна. Но Лазар бе там, както и други хора, които познаваше. Нанси Уидъръл се отмести и му направи място.
— Ти си точно човекът, когото искам да видя — каза тя. — Лазар не е доста отзивчив. Къде отиваме този път и кога трябва да стигнем там?
Либи обясни проблема възможно най-добре. Нанси сбръчка нос.
— Това е хубава перспектива, трябва да се отбележи! Доколкото разбирам, трябва да се връщам към ада.
— Какво искаш да кажеш?
— Някога грижил ли си се за спящите? Не, разбира се, че не си. Това е уморително. Да ги обръщаш, да свиваш ръцете им, да местиш главите им, да затваряш помещението и да преминаваш към другото. Толкова ми е омръзнало от човешки тела, че ми идва да положа клетва за целомъдрие.
— Недей отива толкова далеч — посъветва я Лазар.
— Теб пък какво те е грижа?
Елеонор Джонсън се намеси:
— Радвам се, че отново съм на кораба. Повдига ми се от тези мазни Джокейри!
Нанси сви рамене.
— Страдаш от предразсъдъци, Елеонор. Джокейрите са си наред посвоему. Наистина, не са точно като нас, но и кучетата не са. Нямаш нищо против кучетата, нали?
— Те са точно такива — каза сериозно Лазар. — Кучета.
— Моля?
— Не искам да кажа, че са като кучета в повечето отношения — те дори не са ни най-малко като тях и със сигурност са равни нам, а вероятно и по-висши от нас…, но така или иначе са кучета. Тези неща, които наричат „богове“, са просто господарите им, техните собственици. Те не можаха да ни опитомят, затова собствениците им ни изгониха.