Выбрать главу

Либи си мислеше за необяснимата телекинеза, която бяха използвали Джокейрите или техните господари!

— Чудя се какво ли щеше да бъде — каза той замислено, — ако можеха да ни опитомят. Те биха ни научили на много чудновати неща.

— Забрави за това — рече остро Лазар. — Човек не може да бъде нечия собственост.

— А какъв може да е тогава?

— Той трябва да бъде такъв, какъвто е… и да го прави със стил! — Лазар се изправи. — Трябва да тръгвам.

Либи също се накани да тръгва, но Нанси го спря.

— Не си отивай. Искам да ти задам няколко въпроса. Коя година е сега на Земята?

Либи щеше да отговори, но затвори уста. Опита се още веднъж и накрая каза:

— Не зная как да отговоря на този въпрос. То е като да намериш отговор на въпроса колко високо е нагоре.

— Вероятно не се изразих правилно — каза Нанси. — Не съм много добре с елементарната физика, но схванах идеята, че времето е относително и едновременността е понятие, което се отнася само до две близки една до друга точки, намиращи се в една рамка. Но все пак, искам да разбера нещо. Ние пътувахме много по-бързо и отидохме много по-далеч, отколкото някой някога го е правил, нали? Часовниците ни не изостават ли?

Либи погледна с напълно объркани очи — състояние, в което математическите физици изпадат, когато лаици се опитват да говорят за физика използвайки нематематически език.

— Явно имаш предвид контракцията на Лоренц Фицджералд. Но ако ме извиниш, всичко, което някой казва за това с думи, непременно е глупост.

— Защо? — попита тя настоятелно.

— Защото… е добре, защото езикът е неподходящ формулите, използвани да се опише ефекта, неточно наречен контракция, предполагат, че наблюдателят е част от феномена. Но вербалният език съдържа косвеното предположение, че ние можем да стоим отстрани и да наблюдаваме това, което става. Езикът на математиката отрича възможността за такова странично наблюдение. Всеки наблюдател има свое собствено положение, той не може да излезе от него, за да гледа безучастно.

— Но да предположим, че това стане? Да допуснем, че бихме могли да видим Земята в този момент?

— Явно трябва да повторя — каза Либи с нещастен глас. — Опитах се да обясня всичко с думи и единственото, което постигнах, бе още по-голямо объркване. Няма начин да се измери времето в абсолютен смисъл, когато две събития са разделени напълно. Може да се измери единствено интервалът.

— Какво е това интервал? Толкова голямо пространство и толкова дълго време?

— Не, не, не. Не е това в никакъв случай. Интервалът е… интервал. Мога да напиша формули за това и да демонстрирам как го използваме, но не може да бъде определен с думи. Виж, Нанси, можеш ли да напишеш с думи една симфония за оркестър?

— Музикантите ще могат да я изсвирят, ако я напишеш с ноти. Точно това имах предвид — продължи Либи, — когато казах, че езикът е неподходящ. Веднъж се сблъсках с подобна трудност, опитвайки се да опиша светлинното налягане. Бях попитан защо при положение че това зависи от загубата на инерция ние, хората вътре в кораба, не я усетихме. Нямаше отговор, изразен със слова. Инерцията не е дума, тя е математическо понятие, използвано математически в определени аспекти на пространството. Аз изпаднах в безизходица.

Нанси бе объркана, но продължи твърдоглаво:

— Моят въпрос все още означава нещо, дори и да не го зададох точно. Не можеш просто да ме отпратиш. Да предположим, че обърнем посоката и се върнем по пътя, по който дойдохме, целият път до Земята, абсолютно същото пътуване, но обратно — просто се удвои времето, изминато досега, коя година ще бъде на Земята, когато стигнем там?

— Трябва да е…, да помисля. — Почти автоматичните процеси в мозъка на Либи започнаха да изкарват наяве невероятно голямата и сложна задача с ускорения, интервали, различно движение. Той се приближаваше до отговора, напълно погълнат от математика, когато всичко изведнъж се разби на парченца пред него и стана неопределимо. Той изведнъж осъзна, че тази задача имаше неограничен брой еднакво верни отговори.

Но това беше невъзможно. В реалния свят, а не в измисления свят на математиката подобна ситуация бе абсурдна. Въпросът на Нанси би трябвало да има само един отговор, който е уникален и истински.

Възможно ли бе красивата структура на Теорията на относителността да е нелепа? Или пък това означаваше, че е невъзможно от физическа гледна точка да се измине в обратна посока междузвездно разстояние?