— Ще трябва да си помисля върху това — рече бързо Либи и си тръгна, преди Нанси да възрази.
Усамотението и съзерцанието обаче не доведоха до разрешаване на проблема. Това не бе провал на един математик. Той бе способен, беше сигурен в това, че може да създаде математическо описание на която и да е група факти, каквито и да бяха те. Трудността произтичаше от това, че разполага с твърде малко такива. Докато някой наблюдател не пресечеше междузвездните пътища със скорост, приближаваща се до тази на светлината, и не се върнеше на планетата, от която бе тръгнал, нямаше да се намери отговор. Математиката сама по себе си не можеше да даде отговор.
Либи се чудеше дали хълмовете на родния му Озаркс все още се зеленееха, дали миризмата на пушек все още се усещаше в есенната гора, после си спомни, че въпросът бе лишен от смисъл според правилата, които му бяха известни. Той се предаде пред пристъпа на носталгия, която не бе изпитвал от времето, когато бе младеж в корпуса за космически строежи, правейки първия си скок в открития космос.
Чувството на съмнение и несигурност, на безпътица и носталгия обзе целия кораб. В първата част на пътуването Фамилиите притежаваха мотив, който ги караше да продължават. Но сега те се движеха без посока, дните се нижеха самоцелно един след друг. Дълголетието им се бе превърнало в безсмислен товар.
Айра Хауърд, с чието богатство бе създадена фондацията Хауърд, живя от 1825 до 1873 и умря на почтена възраст. Той продаваше хранителни стоки в Сан Франциско, след това стана търговец на едро в Американската война за независимост и увеличи многократно състоянието си по време на трагичната Реставрация.
Хауърд се страхуваше панически от смъртта. Той нае най-добрите лекари навремето, за да удължат живота му. Въпреки това старостта го победи, когато повечето хора бяха все още млади. Но според волята му неговите пари трябваше да се използват, „за да се продължи човешкият живот“. Управителите на тръста не откриха начин, по който да изпълнят желанието му, освен като търсят хора, чиито родословни дървета показваха генетична предразположеност към дълголетие и след това ги карат да се размножават. Техният метод даде началото на Бурбанк. Те може да са знаели, а може и да не са знаели за блестящите изследвания на монаха Грегор Мендел.
Когато Лазар влезе в кабината й, Мери Спърлинг остави книгата, която четеше.
— Какво четеш, сестро? „Еклесиаст“. Хмм… не знаех, че си религиозна. — Той зачете на глас: „Да, и въпреки че живя два пъти по хиляда години, той не видя добро. Нима не отиват всички на едно и също място?“ — Доста тъжно е това, Мери. Не можеш ли да намериш нещо по-радостно? Дори в Проповедника?
Очите му се плъзнаха надолу.
— Какво ще кажеш за това? „Защото за него това, което е валидно за всяко живо същество, е надеждата…“ — О-о, и това не е много весело. Да опитаме с това: „Изгони тъгата от душата си, изчисти плътта си от злото, защото детството и младостта са суета“ Това повече ми допада. Вече не съм млад, за да се претоварвам допълнително.
— А аз съм.
— Мери, какво те притеснява? Заварвам те седнала тук да четеш най-потискащата глава от Библията, в която се говори единствено за смърт и погребения. Защо?
Тя закри очите си с ръка.
— Лазар, остарявам вече. За какво ми остава да мисля?
— Ти ли? Та ти си свежа като цвете!
Тя го погледна. Беше сигурна, че я лъже. В огледалото тя виждаше побеляващата коса, отпуснатата кожа, чувстваше старостта и в костите си. И все пак Лазар бе по-възрастен от нея. А от това, което бе научила по биология през годините, когато помагаше в изследванията на дълголетието, той не би трябвало да живее до такава възраст. Когато се бе родил, програмата бе стигнала само до третото поколение, което бе твърде недостатъчно, за да се отстранят елементите с най-кратък живот — освен чрез някоя невероятна възможност за смесване на гени.
Но ето го, изправен там.
— Лазар — попита тя, — колко дълго мислиш, че ще живееш?
— Аз ли? Това е странен въпрос. Спомням си веднъж попитах един човек същото за мен самия, не за него. Чувала ли си някога за доктор Хюго Пинеро?
— Пинеро… Пинеро… О, да! Пинеро, шарлатанинът.
— Мери, той не беше шарлатанин. Той можеше да се справя. Сериозно. Той можеше съвсем точно да определя кога ще умре човек.
— Но… Продължавай. Какво ти каза той?
— Почакай малко. Искам да повярваш, че той не беше мошеник. Предсказанията му се оказваха верни и ако не беше умрял, животозастрахователните компании биха фалирали. Това бе преди да се родиш, но аз бях там и знам добре. Както и да е, Пинеро разчете данните ми и като че ли се притесни. После ги разгледа отново и след това ми върна парите.