Според Кинг това удивително много приличаше на предложението на Джокейрите. Чудеше се само какъв ли бе капанът този път.
Пратеникът като че ли прочете мислите му. „… вникнете в сърцата ни… Ние не таим злоба спрямо вас… споделяме обичта ви към живота и обичаме живота във вас…“
— Благодарим ви — отвърна официално Кинг на висок глас. — Ще трябва да го обсъдим.
Той се обърна към Барстоу, след което погледна назад. Пратеникът бе изчезнал.
Капитанът попита Лазар:
— Къде отиде той?
— Не питай мен.
— Но ти бе пред шлюза.
— Проверявах устройствата, които показват, че от външната страна на шлюза няма прикрепена ракета. Чудех се дали са изправни. Така е, работят нормално. Как тогава е влязъл в кораба? Какво става?
— А как си тръгна?
— Не е минавал покрай мен!
— Закър, той влезе през шлюза, нали?
— Не зная.
— Но със сигурност си тръгна оттам.
— Не — отрече Лазар. — Този шлюз не е бил отварян. Затворите са все още на мястото си. Провери сам.
Кинг провери.
— Предполагам не смяташ, че той може да преминава през… — каза той бавно.
— Не ме гледай — каза Лазар. — Не страдам от предразсъдъци вече. Какво става с телефонния образ, когато прекъснеш веригата?
Той тръгна, подсвирквайки си леко. Кинг позна мелодията. Думите, които Лазар не изпя, започваха така:
Четвърта глава
В предложението нямаше уловка. Хората от тази планета нямаха имена, не използваха говорим език и бяха наречени от Земляните просто „Малките хора“. Малките създания наистина ги посрещнаха и им помогнаха. Те без проблеми убедиха Фамилиите в това, тъй като не съществуваха трудности в комуникацията, подобни на тези в Джокейрите. „Малките хора“ правеха дори и най-беглите си мисли достояние на Земляните, а в замяна на това можеха да възприемат вярно всяка една мисъл, насочена към тях. Оказа се, че те не са в състояние да разбират или пък пренебрегваха тези мисли, които не бяха насочени директно към тях. Общуването с тях беше контролирано подобно на говоримата реч. Земляните не придобиха никакви телепатични способности, за да говорят помежду си.
Планетата на тези създания приличаше повече на Земята, отколкото тази на Джокейрите. Тя бе малко по-голяма, но имаше малко по-ниско ниво на гравитация на повърхността, което предполагаше по-ниска средна плътност. Малките хора използваха много метали в бита си, което можеше да бъде показателно.
Планетата се движеше отвесно по орбитата си. Тя не бе наклонена както оста на Земята. Орбитата й бе почти кръгла — най-отдалечената точка от Слънцето и най-близката се различаваха с 1%.
Нямаше сезони.
Нямаше също и голяма тежка луна каквато има Земята, която да предизвиква вълни в океаните и да разстройва изостатичното равновесие на земната кора. Хълмовете бяха ниски, ветровете леки, моретата — спокойни. За разочарование на Лазар новото им убежище не притежаваше климатично време, имаше по-скоро този климат, за който калифорнийските патриоти биха убедили половината свят, че съществува в тяхното полукълбо.
Но на планетата на Малките хора той наистина съществуваше.
Те посочиха на Земляните къде трябваше да се приземят. Мястото представляваше широка ивица песъчлив бряг, която се простираше до морето. В задната част на брега се ширеше тучна ливада с размери миля на миля, на която тук-там растяха храсти и дървета. Пейзажът беше небрежно спретнат, сякаш бе добре поддържан парк, макар и да нямаше видими следи от култивиране.
Един пратеник каза на първата разузнаваща група, че това е мястото, където ще бъдат поканени да живеят.
Като че ли винаги, когато някой имаше нужда от тях, Малките хора бяха наоколо. Те не бяха натрапчиво любезни и не прекаляваха с готовността си да се отзоват, както Джокейрите. Този, който придружаваше първата група разузнавачи, обърка Лазар и Барстоу, казвайки небрежно, че ги е срещал преди, че ги е посещавал на кораба. Тъй като козината му бе по-скоро с цвят на махагон, отколкото златиста, Барстоу се опита да обясни грешката с недоразумение, допускайки, че тези хора вероятно бяха в състояние да сменят цвета си като хамелеони. Лазар се въздържа от преценка.