Лазар носеше шотландската си поличка.
Културата и степента на образованост на Малките хора трудно се проумяваха от пръв поглед, защото всичко при тях бе много фино. Тъй като те нямаха външни белези според земните разбирания за високонаучни достижения, нямаше големи сгради, сложни транспортни машини, енергийни заводи, бе лесно да бъдат объркани с деца на майката-природа, които живеят в райската градина. Само една осма от айсберга се показва над водата.
Познанията им по физика не бяха по-лоши от тези на колонистите. Дори бяха невероятно по-богати. Обикаляха ракетите с интерес, но объркваха водачите си, питайки защо нещата са направени така, а не иначе. Оказваше се, че това, което те предлагат, е значително по-просто и ефикасно от земната технология, след което удивените техници от Земята проумяваха какво всъщност имат предвид домакините им.
Малките хора разбираха от машини и всичко свързано с тях, но те просто не ги използваха. Очевидно не се нуждаеха от тях, за да общуват и почти не ги използваха за транспортиране (въпреки че истинската причина за това не беше ясна), те не им бяха необходими в нито една от дейностите им. Но когато се нуждаеха от някакво механично устройство, те бяха способни да го изобретят, да го изработят, да го използват веднъж и да го разрушат, изпълнявайки всичко това с удивителен синхрон, който бе чужд за хората.
Най-поразяващо обаче бе превъзходството им в областта на биологията. Малките хора майсторски моделираха формите на живот. За няколко дни те създаваха растения, които раждаха плодове, носещи не само аромата, но и хранителните качества на онова, с което бяха свикнали хората. Това за тях не бе чудо, а рутинна задача, с която би могъл да се справи всеки един от биотехниците им. Те извършваха това по-лесно, отколкото един градинар на Земята би създал определен цвят или форма на растението.
Методите им се различаваха от тези на който и да е създател на растителни видове. Те се опитаха да ги обяснят, но разясненията им просто не бяха разбрани. Според нашите понятия те „измисляха“ някакво растение с форма и характеристики, каквито биха желали да има. Каквото и да значеше това, със сигурност е вярно, че биха могли да вземат едно семенно растение и без да го докосват или обработват по видим за земните си ученици начин, го караха да цъфти и да узрява само за няколко часа.
Малките хора обаче се различаваха от Земляните по отношение на научните достижения и степента им на развитие. В основен смисъл те се различаваха от хората по вид.
Те не бяха индивиди.
Нямаше нито едно тяло на местен жител, което да притежава индивидуалност. Техните индивидуалности имаха много тела, те притежаваха групови „души“. Основната част от обществото им бе една група за телепатично общуване, която се състоеше от много части. Броят на тела и мозъци, в които живееше един индивид, стигаше до деветдесет, дори повече и никога не бе по-малък от трийсетина.
Колонистите започнаха да разбират някои от напълно объркващите ги факти около Малките хора едва след като научиха тази подробност. Доста основание имаше да се смята, че Малките хора от своя страна считаха Земляните за странни, че и те бяха допуснали, че моделът им на съществуване трябва да бъде отразен в другите като огледален образ. Последвалите открития за двете страни доведоха до взаимни недоразумения по отношение на самоличността и като че ли породи ужас в главите на Малките хора. Те се оттеглиха от лагера на Земляните и не се доближиха до тях няколко дена.
Най-накрая един пратеник влезе в лагера и потърси Барстоу.
„… съжаляваме, че ви отбягвахме… в бързината сбъркахме… искаме да ви помогнем… искаме да ви обучим, за да станете като нас…“
Барстоу се замисли как да отвърне на това щедро предложение.
— Благодарим ви за желанието да ни помогнете — каза той най-накрая — но това, което вие наричате наше нещастие, изглежда е необходима част от характера ни. Ние не сме като вас. Не мисля, че бихме могли да ви разберем.
Мисълта, която се върна към него, бе доста обезпокоителна:
„… ние сме помогнали на зверовете от въздуха и земята да спрат своята борба и съперничество… но ако не желаете помощта ни, няма да ви я натрапваме…“
Пратеникът си отиде, оставяйки Закър Барстоу притеснен. Вероятно той избърза с отговора си и го даде без да се е консултирал с по-възрастните. Телепатията определено не бе дар, който да се подценява. Може би Малките хора биха могли да ги посветят в нейните тайни, без да загубят индивидуалността си. Но това, което знаеше от телепатите на Фамилиите, не вдъхваше надежда — между тях нямаше нито един, който бе емоционално стабилен, много от тях страдаха от умствени заболявания, а това не изглеждаше сигурен път за хората.