Това можеше да се обсъди по-късно, реши той, нямаше защо да бърза.
„Няма защо да се бърза“ бе настроението сред колонията. Не беше нужно да се правят усилия, трябваше да се ограничават с малко, без да се престарават. Слънцето бе топло и приятно, всеки ден бе като следващия и след него винаги идваше друг. Членовете, предразположени от наследството си дълго да обмислят нещата започнаха да възприемат едно трайно становище.
Времето вече не беше от значение. Дори изследването на дълголетието, което бе продължило в техните спомени, започна да замира. Гордън Харди отложи експериментите си, за да се заеме с далеч по-плодовитото изучаване на това, което Малките хора знаеха за естеството на живота Той бе принуден да не бърза прекарвайки дълги часове в усвояване на нови знания. С течение на времето едва осъзнаваше, че часовете на съзерцание ставаха по-дълги, а изблиците на активно проучване — по-редки.
Той научи едно нещо и направените изводи откриха нови полета за мисълта: Малките хора в известен смисъл бяха победили смъртта.
При положение, че всяка една от техните личности живееше в няколко тела, смъртта на едно тяло не означаваше и смърт на личността. Всички преживявания на това тяло оставаха непокътнати в паметта, личността, която се свързваше с него, не се губеше и физическата загуба би могла да се компенсира, позволявайки на някой млад местен жител „да се ожени“ в групата. Но груповото его, една от личностите, която говореше със Земляните, не можеше да умре, освен ако не се унищожи всяко едно тяло, в което то живееше. Те просто живееха вечно.
Младите, докато станат за „женене“ или групова асимилация, изглежда нямаха силно изразена самоличност, а само рудиментарни или вероятно инстинктивни умствени процеси. По-възрастните не очакваха повече от тях по отношение на интелигентното поведение, отколкото човек очаква от зародиш, който още е в утробата на майката.
Винаги се намираха доста подобни незавършени хора, прикрепени към някоя его-група. За тях се грижеха като обичани домашни любимци или безпомощни бебета, въпреки че на ръст те често бяха високи, колкото по-големите от тях, поне видяно през очите на Земляните.
Лазар се отегчи от рая по-бързо, отколкото повечето му братовчеди.
— Не може вечно да е време за следобедния чай — оплака се той на Либи, който лежеше до него върху меката трева.
— Какво те притеснява, Лазар?
— Нищо особено. — Лазар постави върха на ножа си върху десния си лакът, удари го леко с другата си ръка и видя как се забива в земята — Просто това място ми напомня за добре поддържана зоологическа градина. Перспективите му са горе-долу такива — Той изсумтя укорително: — Това е „небивала земя“.
— Но какво по-точно те тревожи?
— Нищо. Ето това ме тревожи. Кажи ми честно, Анди, не намираш ли нещо нередно в това да живееш на това пасище?
Либи се ухили глупаво.
— Предполагам, че причината е селският ми произход „Когато не вали, покривът не тече, когато вали, не мога да го поправя“ — цитира той. — Струва ми се, че се справяме поносимо добре. Какво не ти харесва?
Лазар впери в далечината бледосините си очи и спря безцелно да играе с ножа си.
— Когато бях млад мъж преди много, много време бях изхвърлен на брега на Южно море…
— На Хаваите?
— Не. По на юг. Проклет да съм, ако знам как се нарича днес. Останах без пари, бях много зле и продадох секстанта си. Съвсем скоро можех да мина за местен жител. Живеех като тях. Това нямаше значение. Но един ден се погледнах в едно огледало. — Лазар въздъхна шумно. — Плюх си на петите и избягах от това място, което вероятно ти дава известна представа за това колко уплашен и отчаян съм бил!
Либи не коментира.
— А ти как прекарваш времето си, Либ? — попита Лазар.
— Аз ли? Както обикновено. Мисля за математика. Опитвам се да измисля приспособление за уред като този, който ни „докара“ дотук.
— Имаш ли успех? — Лазар изведнъж се оживи.
— Все още не. Дай ми време. Понякога просто гледам как облаците се сливат. Има удивителни математически връзки навсякъде около нас, стига само да си нащрек и да ги търсиш. Във вълничките в морето или пък във формите на гърдите — елегантни функции от пети ред.