— Имаш предвид четвърти ред.
— Пети ред. Пропускаш променливата величина на времето. Харесвам равенства от пети ред — каза замечтано Либи. — Има ги дори и в рибите.
— Хмм — каза Лазар и изведнъж се изправи. — За теб може и да е добре, но мен не ме интересува.
— Отиваш ли някъде?
— Отивам да се поразходя.
Лазар се отправи на север. Той прекара деня в разходки, вечерта поспа върху земята, както обикновено на зазоряване се събуди и отново тръгна на север. Следващият ден бе същият, както и по-следващият. Вървенето бе лесно, приличаше много на разходка в парк, прекалено лесно според Лазар. Той бе готов да даде всичко за гледката на вулкан или водопад, които си струваше да се видят.
Растенията, с които се хранеха, понякога бяха странни, но предостатъчни и задоволителни. От време на време срещаше някои от Малките хора, които бяха заети с тайнствените си задачи. Те никога не го притесняваха, нито пък го питаха защо пътува. Те просто го поздравяваха с обичайното вече чувство, че се познават от по-рано. Започна да жадува за някого, който би бил непознат. Чувстваше, че непрекъснато го наблюдават.
След време нощите се застудиха, дните не бяха тъй меки, а Малките хора — тъй многобройни. Когато най-после цял ден не видя никого, той си направи лагер за през нощта, остана там следващия ден. Извади на показ душата си и я изучи.
Той трябваше да признае, че не можеше да открие недостатък както в планетата, така и в жителите й. Но това определено не бе по вкуса му. Философията, която навремето беше чел и слушал, не даваше разумно обяснение на човешкото съществуване и поведение. Правенето на слънчеви бани би могло да бъде толкова добро занимание, колкото което и да е друго, но това не беше за него и той го знаеше добре, дори и да не можеше да обясни откъде го знае.
Бягството на Фамилиите беше грешка. Би било по-хуманно и по-зряло, ако бяха останали да се борят за правата си, дори ако бяха умрели в битката. Вместо това те побягнаха през половината вселена търсейки място за кацане. Бяха намерили едно, и то добро, но вече заето от същества, които толкова ги превъзхождаха, че направиха живота им непоносим… и все пак тъй безразлични в превъзходството си спрямо хората, че дори не си направиха труда да ги пометат, а ги прогониха в този изтънчен провинциален клуб.
Това само по себе си бе непоносимо унижение. „Ню Фронтиърс“ представляваше кулминацията на петстотин годишно научно изследване, най-доброто, което човек бе в състояние да направи, но той бе прогонен в дълбините на космоса с такова безразличие, с каквото човек връща малкото пиленце в гнездото му.
Малките хора изглежда нямаха намерение да ги гонят, но те по свой начин действаха деморализиращо на Земляните, както и боговете на Джокейрите. Те можеха да бъдат идиоти, но взети като група, всички бяха гении, които хвърляха най-добрите умове на човеците на заден план. Дори Анди. Човешките същества не можеха да се надяват на съревнование с този тип организация, както не можеше да си съперничат с долнопробна работилница или с автоматизиран кибернетичен завод.
И все пак, за да можеше да се формира подобна групова идентичност, дори и да бяха в състояние (нещо, в което се съмняваше), би означавало да се откажат от всичко, което ги правеше хора. Лазар бе уверен в това.
Той призна, че има предразсъдъци в полза на хората. Та той самият бе човек.
Безбройните дни се нижеха бавно, докато той спореше със себе си за нещата, които го тревожеха — проблеми, които бяха натъжили сродните му души, откакто първата човекоподобна маймуна се бе издигнала до някаква форма на самосъзнание, проблеми, които не се решаваха с пълен стомах или съвършени машини. Безкрайните спокойни дни не му помагаха да открие отговора, така както не му помагаха и душевните терзания на прадедите му. Защо? Каква ще е ползата за хората? Не се появи никакъв отговор — с изключение на един — твърдо, необосновано убеждение, че той не бе готов за това безвремие и безхаберие.
Тревожната му замечтаност бе прекъсната от появата на един от Малките хора.
„… здравей, стари приятелю… жена ви Кинг иска да се върнете у дома си… нуждае се от съвета ви…“
— Какво има? — попита Лазар.
Но малкото същество или не можеше, или не искаше да му каже. Лазар оправи пояса си и тръгна на юг.