— Аз.
Отговорът бе повторен като ехо от много други.
Лазар потърси с поглед първия, който отговори, опита се да го открие, стрелна с поглед техника, след което посочи:
— Давай, приятел. — Нареди му той. — Другите по-тихо!
— Името ми е Оливър Шмид. От месеци чакам някой да предложи това. Мислех си, че съм единственият намусен човек измежду Фамилиите. Нямам истинска причина да искам да си тръгна, не се страхувам от това, което стана с Мери Спърлинг, нито пък с Марион Шмид. Всеки, който харесва подобни неща е добре дошъл при тях — живей и остави другите да живеят. Но имам много сериозна причина отново да видя Синсинати. Това място ми омръзна до болка. Уморих се постоянно да се храня с лотоси. По дяволите, искам да изкарвам прехраната си с труд. Според генетиците на Фамилиите ще ме бива поне още един век. Не се виждам да прекарвам това време налегнат на слънце, унесен в мечти.
Когато млъкна, поне още хиляда се опитаха да вземат думата.
— Спокойно! Спокойно! — изрева Лазар. — Ако всеки иска да говори, ще трябва да призова представителите на всички Фамилии.
Той посочи друг мъж и му каза да говори високо.
— Няма да отнема много време — каза новият говорител, — съгласен съм с Оливър Шмид. Само искам да спомена моята причина. На някои от вас липсва ли Луната? У дома имах навика да седя на балкона през топлите летни нощи, да пуша и да съзерцавам Луната. Не знаех, че за мен тя е важна, но наистина е така. Искам планета с Луна.
Следващият говорещ каза само:
— Случаят с Мери Спърлинг ме превърна в кълбо от нерви. Имам кошмари, че аз самият съм преминал от другата страна.
Аргументите продължиха да се сипят. Някой отбеляза, че са били прогонени от Земята. Какво ги караше да мислят, че ще им бъде позволено да се върнат? Лазар отговори на този въпрос:
— Научихме много от Джокейрите, а сега научихме много повече от Малките хора — неща, които ни поставят далеч по-напред от учените на Земята и всичко, за което те са мечтали. Можем да се върнем там, заредени с опит. Ще бъдем в състояние да търсим правата си, ще сме достатъчно силни, за да ги защитаваме.
— Лазар Лонг — дочу се друг глас.
— Да — отвърна Лазар. — Ти там, продължавай.
— Твърде стар съм, за да предприемам такива дълги преходи от звезда до звезда и още по-стар, за да се боря, след като това пътуване свърши. Каквото и да направят останалите, аз няма да ходя никъде.
— В такъв случай — каза Лазар, — няма нужда да обсъждаме, нали?
— Аз имам правото да говоря.
— Добре, вече говори. А сега дай възможност на някой друг.
Слънцето залезе и звездите изгряха, но разговорите все още продължаваха Лазар знаеше, че те никога нямаше да спрат, освен ако не се заемеше да ги прекрати.
— Добре — извика той, пренебрегвайки онези, които все още искаха да се изкажат. — Вероятно ще трябва да отнесем проблема към съветите на Фамилиите, но нека направим пробно гласуване, за да видим какво е положението. Всеки, който иска да се върне на Земята, да се отдръпне вдясно от мен. Всеки, който иска да остане тук, да се отдръпне вляво от мен. Всички, които искат да търсят друга планета, да се съберат пред мен. — Той се отдръпна и каза на техника, отговарящ за озвучаването: — Пусни им някаква музика, за да не се бавят много.
Техникът кимна с глава и носталгичните звуци на „Тъжен валс“ се понесоха над брега. След него последва „Зелените хълмове на Земята“. Закър Барстоу се обърна към Лазар:
— Ти ли избра тази музика?
— Аз? — Лазар отговори с невъзмутим, невинен глас. — Зак, знаеш, че не съм музикален.
Дори на фона на музиката разделянето отне много време. Последните акорди на безсмъртната Пета симфония отшумяха доста преди хората най-после да се групират в три части.
Вляво се беше събрала около една десета от цялото множество, показвайки по този начин намерението си да останат. Сред тях бяха най-вече старите и уморените, чиито гемии бяха потънали. Заедно с тях имаше няколко младоци, които никога не бяха виждали Земята, плюс незначителен брой представители на различна възраст.
В центъра стоеше много малка група, не повече от триста души, повечето мъже и няколко по-млади жени, които по този начин даваха гласа си за търсенето на нови пространства.
Но голямата маса бе вдясно от Лазар. Той ги погледна и долови ново оживление върху лицата им. Това повдигна духа му, тъй като той се страхуваше ужасно много, че е едва ли не самичък в желанието си да замине.