Той отново отмести поглед върху малката група, която бе най-близо до него.
— Изглежда, че мнозинството е срещу вас — каза им той, без да повишава глас. — Но няма значение, винаги има следващ ден.
Той зачака.
Групата в средата бавно започна да се разпръсква. Те се отместваха един по един или в групи от по двама-трима. Много малко се отделиха, за да се присъединят към тези, които оставаха. Повечето се преместиха в групата вдясно.
Когато второто разделяне приключи, Лазар заговори на по-малката група вляво:
— Добре — каза той изключително внимателно. — Вие… вие стари приятели, можете да се върнете на поляните и да си поспите добре. Останалите имаме планове за обсъждане.
Тогава Лазар даде думата на Либи, за да обясни на мнозинството, че пътуването към дома не може да бъде тъй изнурително, както полета от Земята, нито дори тъй досадно, както втория преход. Либи приписа по-големите заслуги на когото трябваше, а именно на Малките хора. Те му бяха помогнали да се справи с най-големите си трудности, свързани със скоростта и прехвърлянето на скоростта на светлината. Ако Малките хора знаеха за какво говорят, а Либи бе сигурен в това, явно нямаше да има ограничения на това, което той реши да нарича „параускорение“ — „пара“, защото подобно на устройството на Либи за светлинно налягане, то действаше върху цялата маса еднакво и не можеше да се усеща от сетивата повече, отколкото се усещаше гравитацията; „пара“ също, защото корабът нямаше да мине през, а по-скоро покрай нормалното пространство. Това не е толкова въпрос на управление на кораба, колкото избор на подходящо ниво на възможност в хиперравнина с вероятно…
Лазар го прекъсна решително:
— Това е твоята област, момче, и всички ти се доверяваме. Не сме квалифицирани, за да обсъждаме подробности.
— Само щях да добавя…
— Знам. Но ти вече се беше отвлякъл достатъчно, затова те прекъснах.
Някой от тълпата зададе въпрос на висок глас:
— Кога ще стигнем там?
— Не зная — призна Либи, мислейки за отговора на въпроса, на който Нанси Уидъръл му бе задала преди много време. — Не мога да кажа коя година ще бъде там, но вероятно ще стигнем след около три седмици.
Подготовката отне дни само защото бяха необходими многобройни пътувания с ракетите за транспортиране на хората. Всичко мина без официално сбогуване. Защото тези, които оставаха се опитваха да избягват онези, които заминаваха. Между двете групи се бе създало известно охлаждане на отношенията. Разделянето на брега бе прекъснало приятелства дори бе разбило брачни съюзи, бе наранило много чувства и породи несдържана горчивина у някои. Може би единственото, което направи силно впечатление, бе, че родителите на мутанта Марион Шмид бяха избрали да останат.
Лазар отговаряше за последната ракета. Малко преди планираното тръгване, той почувства докосване по лакътя.
— Извинявай — каза един млад мъж, — името ми е Хюбърт Джонсън. Искам да замина, но се налага да остана тук с другите, за да попреча на майка ми да изпадне в истерия. Ще мога ли да тръгна, ако се появя в последния момент?
Лазар го погледна.
— Изглеждаш достатъчно голям, за да решаваш сам.
— Ти не разбираш. Аз съм единственото дете в семейството и майка ми не се отделя от мен. Трябва да се измъкна тайно, преди да усети отсъствието ми. Колко още…
— Няма да задържам ракетата за никого. А ти никога няма да се освободиш. Качвай се.
— Но…
— Влизай!
Младежът го послуша, хвърляйки последен, изпълнен с тревога поглед към брега. Има много неща, които могат да се кажат за ектогенезата, помисли си Лазар.
След като се качи на борда на „Ню Фронтиърс“, Лазар докладва на капитан Кинг в контролната зала.
— Всички ли са тук? — попита Кинг.
— Да. Няколко закъснели с решението си, и още един пътник, решил се в последния момент — жена на име Елеонор Джонсън. Да тръгваме!
Кинг се обърна към Либи:
— Да тръгваме, господине!
Звездите заблещукаха.
Те летяха като слепци, разчитайки единствено на уникалния талант на Либи да ги води. Ако той се съмняваше в способността си да ги направлява сред безформената тъмнина не го споделяше с другите. През 23-ия ден от пътуването и първия ден от паранамалението на скоростта звездите се появиха отново, всички в старите си, познати размери — Голямата Мечка гигантският Орион, накривеният настрана Кръст, приказните Плеяди и пред тях ослепително ярка на фона на мъглявината на Млечния път, се виждаше златната светлина на това, което трябваше да е Слънцето.