— Хм… виж какво, Мери, защо не се омъжиш отново? Ще народиш още няколко ревльовци. Така ще бъдеш твърде заета, за да се страхуваш.
— Какво? На моята възраст? Ти сериозно ли говориш, Лазар!
— Нищо й няма на възрастта ти. Ти си по-млада от мен. Тя се взря в него за миг.
— Лазар, да не би да ми предлагаш договор? Ако е така, бих искала да бъдеш по-ясен.
Устата му зина и той се задави.
— Хей, чакай малко! По-спокойно! Говорих съвсем общи неща… Аз, аз не съм домошар. Всеки път, когато се женех, на жена ми й омръзваше да ме гледа след няколко години съвместен живот. Исках да кажа, че ти си хубава жена и все някой мъж би трябвало…
Тя го прекъсна. Навеждайки се напред, сложи пръст върху устните му, като се усмихваше дяволито.
— Не исках да те плаша, братовчеде. Или всъщност, може би точно това целях — мъжете стават много смешни, когато си помислят, че всеки момент могат да попаднат в капана.
— Така е, съгласен съм — каза той мрачно.
— Забрави за това, скъпи. Да говорим за нещо друго! Според теб, на какъв план ще се спрат?
— На събирането довечера ли?
— Да.
— На никакъв, естествено. Доникъде няма да стигнат. Мери, комитетът е единствената позната форма на живот със сто стомаха и нито един мозък. Но сега някой, който има мозък в главата си, ще ги поизплаши да приемат неговия план. Само дето не знам какъв ще бъде той.
— Добре, ти какъв план за действие подкрепяш?
— Аз ли? Защо аз и защо да го подкрепям? Никакъв. Мери ако има нещо, на което се научих през последните няколко века, то е следното: тези неща са преходни, идват и отминават. Войни и депресии, пророци и събрания… всичкото отминава. Умението е да останеш жив, да оцелееш колкото се може по-дълго.
Тя кимна умислено.
— Може би наистина си прав.
— Разбира се, че съм прав. Нужни са около стотина години, за да осъзнаеш колко е хубав животът.
Той се изправи, протегна се.
— Но точно сега това подрастващо момче би поспало малко.
— Аз също.
Апартаментът на Мери бе на най-горния етаж, с изглед към небето. Когато се върна във фоайето, тя спря вътрешното осветление и отвори капаците на тавана; двамата бяха седели под звездите, скривани от невидим покров синтетична материя. Когато Лазар надигна глава, за да се пораздвижи, очите му се спряха на любимото му съзвездие.
— Странно — отбеляза той — като че ли Орион е прибавил четвърта звезда в пояса си.
Тя погледна нагоре.
— Това трябва да е големият кораб, който подготвят за втората експедиция до Центавър. Можеш ли да разбереш дали се движи?
— Не мога да определя без инструменти.
— Така е — съгласи се тя. — Твърде благоразумно от тяхна страна бе да го построят в открития Космос, нали?
— Няма друг начин. Прекалено голям е, за да се сглоби на Земята. Мога ли да остана да спя тук, Мери, ако имаш свободна стая?
— Стаята ти е втората вдясно. Извикай ме, ако не можеш да намериш всичко, което ти е необходимо.
Тя повдигна лице и го целуна за лека нощ, едно бегло, бързо докосване.
— Лека нощ.
Лазар я последва, после влезе в стаята си.
На другия ден Мери Спърлинг се събуди както обикновено. Стана тихо, внимавайки да не събуди Лазар. Потопи се в освежителя, взе душ и си направи масаж, глътна един ободрител, за да компенсира краткия сън, после закуси набързо и малко (нали трябваше да поддържа елегантната си фигура), а след това се зае със съобщенията, които не си направи труда да прослуша предната вечер. Секретарят избълва няколко обаждания, които тя бързо забрави, след това разпозна гласа на Борк Ванинг.
— Здравей, Мери — избоботи апаратът. — Мери, обажда се Борк. Сега е девет вечерта. Ще намина да те взема утре сутринта в десет. Ще поплуваме малко в езерото и ще обядваме някъде. Считам това за уговорена среща, освен ако не се обадиш да ме предупредиш. Довиждане, скъпа! Доскоро.
— Доскоро — отекна като ехо тя автоматично.
„Дяволите да го вземат! Ама този човек не знаеше ли какво е това отказ? Мери Спърлинг, внимавай, подхлъзваш се по стръмния склон! Той е четири пъти по-млад от теб и въпреки това не можеш да се справиш с него. Обади му се и му остави съобщение, че… Не, твърде късно е! О, Боже, та той ще пристигне всеки момент! По дяволите!“
Втора глава
Когато Лазар си лягаше, съблече шотландската си поличка и я захвърли към гардероба, където тя се закрепи, опъна я и я окачи хубаво.