— Като че ли остаряваш.
— Някои биха казали, че е крайно време. Сериозно, Анди, мисля, че точно това правя. Последните два века и половина бяха моето юношество, така да се каже. Толкова дълго живея, а не съм научил повече за последните отговори, важните отговори, отколкото Пеги Уидъръл. Хората като нас — Земляните — никога не са имали достатъчно време, за да се заемат с важните неща. Капацитетът е голям, а времето е недостатъчно, за да се използва пълноценно. Когато се стигне до значимите въпроси, може отново да сме станали маймуни.
— Как предлагаш да се заемем с важните неща?
— Откъде да знам? Попитай ме отново след около петстотин години.
— Мислиш ли, че ще е по-различно?
— Мисля. Поне ще имам време да се поровя и открия някои интересни факти. Вземи например боговете на Джокейрите…
— Това не бяха богове, Лазар. Не бива да ги наричаш така.
— Разбира се, че не бяха. Предполагам, че те са същества, които са имали достатъчно време, за да помислят здравата. Някой ден, след около хиляда години, възнамерявам да вляза в храма на Креел, да го погледна в очите и да му кажа: „Хауди, какво знаеш ти, което аз не зная?“
— Това би могло да е нездравословно.
— Поне ще разкрием картите си. Така и не се задоволих с развоя на събитията там. Не бива да има нещо във Вселената, в което човек да не може да си пъхне носа — така сме създадени и предполагам, че това си има обяснение.
— Вероятно няма никакви обяснения.
— Да, може би това е една огромна шега без никакъв смисъл. — Лазар се изправи, протегна се и се почеса по ребрата — Но ще ти кажа следното, Анди, каквито и да са отговорите, винаги ще има една маймуна, която ще продължава да се катери и да се оглежда, за да провери какво вижда дотогава докато дървото издържи.