15.
В парка „Лафайет“ се събираше тълпа, смълчана и спокойна, като тълпите, събирали се през годините, за да гледат към Белия дом, без да очакват нищо — просто безмълвна проява на участие в национална криза. Над тълпата Анди Джаксън продължаваше да седи на изправения си на задни крака боен кон, покрит с патината на годините, пръв приятел на накацалите отгоре му гълъби.
Никой не знаеше каква точно е кризата и дали изобщо е криза. Хората все още нямаха представа какво се е случило и какво може да означава това за тях, въпреки че неколцина бяха посветили на въпроса доста конкретни, макар и объркани мисли и горяха от желание (понякога навярно дори настояваха) да споделят разсъжденията си с околните.
В Белия дом прииждаше порой от телефонни обаждания от конгресмени, от партийни функционери с различни предложения и съвети, от внезапно изнервени бизнесмени и индустриалци, от луди с готови решения.
Пристигна екип от телевизията и се захвана за работа — започна да снима кадри от тълпата и огрения от лятното слънце Бял дом, придружени от постоянен коментар.
По булеварда се нижеха туристи, удивени от факта, че са попаднали насред историческо събитие. По оградата на Белия дом подскачаха катерички, излизаха на тротоара, изискано сядаха със скръстени на гърдите предни лапички и просеха храна.
16.
Алис Гейл стоеше до прозореца и гледаше трупащата се оттатък булевард „Пенсилвания“ тълпа. Не смееше да повярва, че наистина е тук, че е във Вашингтон през двайсети век, на място, където се бе творила история, където бяха живели легендарни мъже и че в същата тази стая бяха спали короновани особи.
Короновани особи! Какъв ужасен, едва ли не средновековен израз. И все пак в него имаше някаква мелодичност, изящество, което нейният свят не познаваше.
На път за Белия дом заедно с баща си Алис беше зърнала паметника на Уошингтън и точно до него мраморния Линкълн, който седеше на мраморния си стол, отпуснал ръце върху страничните му облегалки, с лице, което носеше онова величаво изражение на скръб и състрадание, накарало хиляди благоговейно да замлъкват, докато се изкачват по стълбите, за да се изправят пред него.
Точно оттатък коридора баща й бе в спалнята на Линкълн с нейното огромно викторианско легло и покрити с кадифе столове. Макар че, спомни си тя, Линкълн всъщност никога не беше спал там.
Тъкмо историята я бе върнала към живота, помисли си Алис, оживялата история. Щеше да го запомни завинаги, независимо какво й предстоеше. Щеше да си го спомня, когато отидеше в миоцена. А как ли изглеждаше миоценът, с леко потръпване се зачуди тя. Ако изобщо отидеха там, ако хората от това време се съгласяха да им помогнат да отидат там?
Но каквото и да се случеше, тя имаше право да каже: „Веднъж спах в спалнята на кралицата“.
Извърна се от прозореца и за пореден път в почуда погледна огромното легло с балдахин и розово-бяла кувертюра, махагоновия секретар между прозорците, мекия бял килим…
Знаеше, че е егоистично да изпитва такива чувства, когато в този момент толкова много други от нейния свят бяха бездомни и объркани, навярно не знаеха дали ще бъдат нахранени и къде ще положат глава през нощта, но макар да се опитваше, не можеше да се укори.
17.
— Тери — каза в слушалката президентът, — тук е Сам Хендерсън.
— Колко мило, че се обаждате, господин президент отвърна Терънс Робъртс. — Какво мога да направя за вас?
Президентът се подсмихна.
— Възможно е да си в състояние да направиш много за мен. Не зная обаче дали ще искаш. Чу ли какво става?
— Странни неща — каза профсъюзният лидер. — Вие във Вашингтон разбирате ли нещо?
— Донякъде — отвърна президентът. — Тези хора като че ли наистина са от бъдещето. Там са изправени пред катастрофа и единственият им изход е бил да избягат назад във времето. Все още не ни е известно всичко…
— Но пътуването във времето…
— Зная. Изглежда невероятно. Не съм разговарял с нашите физици, макар че възнамерявам да го направя и предполагам, те ще ми кажат, че не е възможно. Но един от хората, които излязоха през времевите тунели, ни се кълне, че е. Ако имаше каквото и да било друго обяснение, щях да съм по-скептичен. Но обстоятелствата ме принуждават да приема идеята, поне засега.
— Искате да кажете, че всички те се връщат от бъдещето, така ли? Колко са?
— Навярно около два милиарда.
— Но, господин президент, какво ще правим с тях?
— Ами всъщност, Тери, тъкмо за това исках да разговарям с теб. Изглежда, те нямат намерение да останат тук. Искат да продължат назад във времето — още двайсет милиона години назад. Но за да го направят, имат нужда от помощ. Трябва да построят нови времеви тунели и екипировка, която да вземат със себе си…