— И ако помолим някои от нашите приятели сред общността на народите да ни помогнат с военни сили и не ви включим сред тях, ще се чувствате обидени.
— Не мога да ви отговоря със сигурност, но предполагам, че сте прав.
— Струва ми се — каза министърът на външните работи, — че всичко това не е нищо повече от официално подливане на вода. Познавам ви от доста време и имах високо мнение за вас. Вие сте тук от три-четири години — във всеки случай повече от три — и за това време със сигурност сте ни опознали. Мисля, че в душата си не сте съвсем съгласен с тези действия.
Фьодор Морозов бавно се изправи и каза:
— Предадох ви посланието на моето правителство. Благодаря и на двама ви, че ме приехте.
39.
В Ню Йорк, Чикаго и Атланта тълпи се притискаха до полицейските ленти. На лозунгите пишеше: „НЕ СМЕ ГИ МОЛИЛИ ДА ИДВАТ“, „И БЕЗ ТОВА ИМАМЕ СЪВСЕМ МАЛКО“ „НЕ ИСКАМЕ ДА ГЛАДУВАМЕ“. Тълпите хвърляха предмети, камъни, тухли и консервени кутии, смачкани така, че да имат остри ръбове, найлонови торбички, пълни с човешки екскременти. Гетата кипяха от викове и насилие. Имаше загинали и много ранени. Палеха огньове. Горяха къщи и когато пожарникарите се опитваха да стигнат до тях, пътя им препречваха барикади. Огромни райони бяха подложени на плячкосване.
В малките градчета из цялата страна се трупаха навъсени хора — по пейките пред универсалните магазини, на гарите, в бакалиите, по уличните ъгли, в кварталните кафенета, в бръснарниците. И озадачено казваха: „Някак не е нормално. Не е възможно. Не е като в старите дни, когато човек знаеше какво става. Днес няма как да знаеш какво ще се случи. Сега има прекалено много новини. Старите дни си отидоха. Вече няма ред…“ После разумно отбелязваха: „Разбира се, ако е така, както казват, трябва да направим всичко възможно за тях. Чухте какво каза снощи президентът. Деца на нашите деца. Точно така каза. Макар че не зная как ще го направим. Не и с тези данъци. Не можем да плащаме повече данъци, а тунелите ще струват адски много. Данъци върху всичко, каквото купуваш. Върху всичко, каквото правиш. Върху всичко, каквото притежаваш. Изглежда, колкото и да се трепе човек, данъците му глътват всичко…“ И лицемерно заявяваха: „Онзи пастор в Нашвил хубаво го рече. Ако загуби религията си, човек губи всичко. Не му остава за какво да живее. Загубиш ли Библията, губиш всичко. Не е възможно дори след петстотин години хората да са се отказали от своя Бог. Тъкмо злото в днешния свят го е направило възможно. Животът в големия град. Гадният живот в големия град. Тук никога не можеш да загубиш своя Бог. Наистина не можеш. Той винаги е с теб. Можеш да Го усетиш във вятъра. Виждаш Го в багрите на небето на изток точно преди зазоряване. Чувстваш Го в нощната тишина. Съжалявам ги тези хора от бъдещето. Направо ги съжалявам. Те не знаят какво са загубили…“ И разгневени от безредиците, те казваха: „Трябва да ги изпозастрелят. Не могат да ме заблудят с такива глупости. Нито за миг. Ами че някои от тези хора през целия си живот изобщо не са работили. Просто са стояли с протегнати ръце. Ако човек наистина иска да работи, дори да е жена, винаги може да си намери работа. Ние тук се блъскаме, трепем се и пак нямаме почти нищо, но не се бунтуваме, не палим, не стоим с протегнати ръце…“ За младежите с лозунгите в парка „Лафайет“ казваха: „Щом искат да идат в миоцена където и да е това място, ами че защо да не ги пуснем? Хич няма да ни липсват. Без тях даже ще сме по-добре…“ Един селски банкер с надута дълбокомисленост каза: „Помнете ми думата, ще имаме късмет, ако онези от бъдещето не унищожат цялата страна. Да, цялата страна, а може би и целия свят. Доларът няма да струва нищо, цените ще хвръкнат…“ И неизбежно стигаха до основния въпрос, шепнешком разкриваха най-черните си мисли: „Само почакайте и ще видите. Това е комунистически заговор, казвам ви. Мръсен комунистически заговор. Не зная как са го направили, но накрая ще открием, че в дъното на всичко са руснаците…“
Из цялата страна се надигаха хора и прииждаха към Вашингтон — на автостоп, с автобуси, със стари очукани автомобили. Вътрешен повик на младежта, обявила се срещу ценностите на обществото. Някои стигаха в града преди падането на нощта и минаваха по улиците с лозунги „Назад към миоцена“ и „Дайте саблезъбите!“ Други продължаваха в мрака или спираха, за да поемат отново на разсъмване, спяха в копи сено или на пейки в парка, нагъваха хамбургери, търсеха запознанства, тихо разговаряха край лагерни огньове.
Други групи също излизаха по улиците на Вашингтон, групи, в центъра, на които вървяха млади мъже, залитаха под тежки кръстове, препъваха се и падаха, после отново ставаха и продължаваха пътя си. Някои носеха трънени венци и по челата им се стичаха капки кръв. Късно следобед в парка „Лафайет“ се разрази яростна битка, понеже възмутената тълпа, сред която мнозина от мечтаещите за миоцена младежи, попречи на едно от разпятията. Жертвата вече беше качена на кръста и дупката почти бе изкопана. Полицията се намеси и след петнайсет кървави минути разчисти парка. Когато всички си тръгнаха, бяха събрани и откарани четири грубо сковани кръста.