45.
Може би именно хлапетата по улиците бяха прави, каза си Уилямс. Имаше някакво обосновано очарование в това да започнат наново, на чисто. Единственият проблем беше, че дори да започнеше наново, човешката раса пак можеше да повтори много от предишните си грешки. Макар че като се върнеха в миналото, щеше да им отнеме известно време да ги допуснат и все още щеше да има възможност да ги поправят преди да са станали прекалено големи и прекалено дълбоки.
Алис Гейл му бе разказала за пустошта на мястото на някогашния Бял дом, а по време на пътуването от Форт Майър доктор Озбърн беше изразил съмненията си, че може да се попречи на тенденцията, превърнала парка на Белия дом в пустош. „Вече е прекалено късно — бе казал той. — Вие сте свръхобременени. Загубили сте равновесие.“
Навярно наистина беше прекалено късно, призна пред самия себе си Уилсън — огромната бюрокрация продължаваше да се разраства, големият бизнес затлъстяваше и ставаше все по-арогантен, данъците постоянно растяха и никога не намаляваха, бедните обедняваха още повече и ставаха все по-многобройни, въпреки най-добрите намерения на социално насоченото общество пропастта между богатите и бедните, между правителството и народа растеше от година на година. Как би могло да не се стигне до това, зачуди се той. Като се имаше предвид в какъв свят живееха, как по-добре биха могли да се подредят обстоятелствата?
Уилсън поклати глава. Нямаше представа. Навярно имаше хора, които можеха да се върнат в миналото, да анализират политическото, икономическото и общественото развитие, да открият къде са допуснати грешки, да поставят пръст върху определени действия в определена, година и да кажат: ето тук допуснахме грешка. Но това щяха да са теоретици, работещи на основата на много теории, които не биха издържали проверката на действителността.
Телефонът на бюрото му иззвъня и той вдигна слушалката.
— Господин Уилсън?
— Да.
— Обажда се пазачът на югозападния портал. Тук има един господин, който твърди, че трябвало да се срещне с вас по важен въпрос. Господин Томас Манинг. С него е господин Бентли Прайс. Познавате ли ги, сър?
— Да. Пуснете ги да влязат.
— Ще пратя хора да ги придружат, сър. В кабинета си ли сте?
— Да. Ще ги чакам.
Уилсън затвори. Какво можеше да доведе Манинг тук? И защо идваше лично? И Бентли… за Бога, защо Бентли?
Дали не бе нещо ново за онази работа с ООН?
Погледна си часовника. Заседанието на кабинета продължаваше повече, отколкото беше предполагал. Може и да беше свършило, но президентът да е зает с някакви други въпроси. Макар че щеше да е странно — обикновено Ким го пускаше веднага щом имаше възможност.
В стаята влязоха Манинг и Бентли. Пазачът спря на вратата. Уилсън му кимна и каза:
— Всичко е наред. — После се обърна към двамата. — Това е неочаквано удоволствие. Рядко те виждам, Том: Теб също, Бентли. Всъщност почти никога.
— Работата ми е другаде — отвърна фотографът. — Постоянно тичам.
— Бентли току-що пристига от западна Вирджиния каза Манинг. — Затова идваме.
— На пътя имаше едно куче — рече Бентли. — И после се блъснах в едно дърво.
— Бентли успял да снима на пътя чудовище — поясни Манинг. — Точно преди да изчезне.
— Сега вече разбрах — каза Бентли. — То видя насочения към него апарат и го чу да изщраква. Тези чудовища веднага изчезват, щом видят нещо, насочено към тях.
— Получиха се още едно-две съобщения за изчезнали чудовища — отвърна Уилсън. — Навярно някакъв защитен механизъм. Момчетата просто не могат да ги хванат.
— Не мисля — възрази Манинг. — Като ги караме да изчезват, може би постигаме същия резултат, все едно, че ги унищожаваме.
Той разкопча тънката папка, която носеше, и извади от нея няколко снимки.
— Виж това — каза Манинг и плъзна снимките по бюрото към Уилсън.
Уилсън за миг ги погледна, после впи поглед в Бентли и попита.
— Що за фотографски трикове са това?
— Няма никакви трикове — отвърна Прайс. — Фотоапаратът никога не лъже. Винаги казва истината. Ето какво всъщност става, когато чудовището изчезва. Използвах скоростна лента…
— Но динозаври! — извика Уилсън.
Бентли бръкна в джоба си, извади нещо и го подаде на Уилсън.
— Лупа — каза той. — Погледни с нея. Те са цели стада там, в далечината. Не можеш да направиш такъв трик.