Роман Димитров
Децата на Перун
На Яна, дъщеря ми, която е всичко за мен.
В памет на баща ми Кочо и майка ми Милка,
които ми дадоха всичката си любов.
Част І
Предзнаменования и предчувствия
Глава 1
Перун и Дуда
Имало едно време момче на име Перо. Галено — Перко. Истинското му име било Перо Перуниката, защото баща му бил нашият стар Бог Перун. Неговото оръжие, копието му, е светкавицата, а пък нашето цвете перуника прилича на перуновото оръжие и носи името му…
Леля Дуда, майка му на Перо, тайно се любила с бог Перун, тайно се венчала с него. Била от селце в Софийско поле, на връщане от къра с кравите усещала лек полъх, невидимо погалване, знаела го, че е той, спуска се хей от далеч, от пиринските върхове чак, заради нея! Хилела се скришом в шепа с наведена глава, забавяла крачка дружките да я задминат, да е самичка. Навлизала в гората край пътя. Вековна първа гора, от времето на Началата, ех, останали ли са още такива у нас: колкото гора, толкова дворец — огромни възлести-чепати букове, прастари дъбове, малко брези. Дърветата стигали небето, брезите теглели по тях, нависоко, да мярват и те слънце…
Сядала леля Дуда, каква ти леля, мъничка какичка-кокичка била тогава тя, жилава трънка-глогинка, под оня стар, та стар дъб обичала да присяда, храсти наоколо, полянка ведра, ситни горски цветчета, намествала се удобно между коренищата, все едно в трон. От радост, че ей сега ще дойде Перун, тупала с пестничета по ствола на дъба, прегръщала го, докъдето можела да обхване. Дъбът я замерял с жълъди. Там си го срещала нейния мъж и бог, какъвто нямало друг на света никъде. Лицето ѝ греело от радостно предвкусване.
Първо се врътвала вихрушка от клонки, цветя, листа, треви, сучела се, ха насам, ха натам, приближавала. Усмихвала се, знаела си, че кой друг, ако не той, но не го виждала още, плезела му се напосоки. Наоколо се покривало с роса. Челото ѝ се овлажнявало от капчици, ставало хладно, влажно, свежо, замирисвало, както казват бабите, на колендро. И идвал Перун при нея…
Притъмнявало. Перун полека се въплъщавал-провиждал пред отсрещните дървета. Огромен, още един млад дъб все едно, тъмен, мрачен, с притворени клепачи. Страшен.
Нашият бог Перун. Царството му е светът ни на тази земя, дворецът му е Пирин.
Кака Дуда припвала при него, духвала му в лицето, той се извръщал, но излез с кака Дуда на глава. Гъделичкала го в носа с тревичка изведнъж, той кихвал, засмивал се, лицето му ставало добродушно и българско. Нашите лица са като неговото: намръщени, а отдолу — добродушни.
Наоколо играело електричество, мятали се сини и жълти чертички-завъртулки, Дуда се забавлявала, но знаела, че могат да убиват. Пращяло, святкало, гърмяло, птичките утихвали, но не отлитали, животните кротвали в тревата. Само сурият елен на Перун стоял на стража. Дуда се гушвала в Перун, шепнела му малките тайни на деня си, той я гледал, изпълвал се със спокойното ѝ самочувствие, веселия ѝ смях, черните ѝ очи. Идвало му да хвърля светкавици до края на небесата.
Все я питал не се ли страхува да го прегръща такъв грозен и опушен, а тя се смеела, че ей там между корените на дъба някакво съселче претърчавало понякога — от него я било страх, а от Перун, хее, не, не я било страх! И пак се заливала от смях. И му припявала: „Хем ми носи чак от Пирин благи боровинки, да завиждат в село всички дружки и стринки!“ Той обичал да нарежда край нея горски плодове, планински кристали, парченца самородно злато, перуники, мидички.
Съселче ли?
Замислил се и се начумерил Перун, небето притъмняло, плувнали орли и соколи, западал като камък ястреб, еленът изпръхтял в храстите. Сложил Дуда внимателно на тревата, отишъл да занича из корените на дъба.
Хъм. Нищо не намирал, но сумтял, сини и зелени малки светкавички протекли натам… Дуда го дръпнала да седне до нея, взела грамадната му къдрава глава в скута си, погалила го по гранитното чело.
— Не губи време със съсели, не се чумери — ще трябва скоро да си ходя. — И той кротнал в ръцете ѝ. Пеела му песен тихичко, той гледал нагоре в небето през дъбовите листа, цедял тежко:
— И аз нямам време, Дудо, едно на друго — и ден нямам! Скоро идат крилатите да учат хората на нова спорна вяра. Скоро ще има чудеса тук, чудесата вземат ума на хората, забравят всичко, тревата покрива наред-навред…
— Хич няма и да те забравя, Перчо, не бой се… — Дуда го галела и гъделичкала, кискала се щастливо. — Ние ще пеем заедно дълго още, нали вече детенце ще си имаме! Перо ще е той!
Леле, майко, леле, хора, как Перун скокнал, как грабнал Дуда, как излетял нависоко до върхарите на дъба, че и нататък още, към облаците, към небесата, към началата, пределите, свършеците, как се носел пребожествен гръмовният му глас над световете, каква била радостната му теменужна песен, как плувнали орлите с невидимо движение към тях, небесна свита, как се наярили всички на възбог, на отвъд, ето какъв бил нашият бог Перун!
Надлъж и нашир по земята пробили перуники, божиите цветя, стрелвал се знакът му, на върха извезан с шарени пеперуди.
Съселчето подало муцунка между корените, видяло, че опасността е надалеч, превърнало се в чуден красавец с дълги черни коси, с алени и пурпурни копринени дрехи, богато обшити с бисери, сърма и злато. Да го гледаш, да се чудиш как се е скривал под съселско мустаче…
Бог Влас, златогърлият мъдрец-пастир, съвластник-съперник на Перун. Дето не бил Перун, ето ти го Влас, дето бил Перун, Влас опитвал и той да стъпи също… Че как. Отдавна спорели те. Репчили се като хлапаци понякога.
Хвърчал Перун, прегърнал Дуда, над облаците със стоветрен рев, с хилядократни вихрушки, гърмял с безброй светкавици, гърмовете отеквали на край света. Дуда се смеела щастлива, дърпала назад кичурите коса от главата му, опнати разхвърляно от летежа. Видели небесния дворец на друг бог, той им се усмихвал, излязъл отпред.
— Този ми е побратим — обяснил Перун. За поздрав оня бог метнал светкавица от тук до звездите и другите светове, разпорила ги тя, гръмнала със стохиляден глас тъй, че небесата потреперили и просветнали…
— Хубав бог, силен бог! Сега ще видим друг побратим, един с чукове… И още много има…
— Той хубав този, ама пък ти си ми най-хубав! Ех, Перчо, като тебе няма, вадидушнико!
Както си говорели така и се радвали, както си летели над облаците, изведнъж писнала Дуда: я кравите ѝ тичат по облаците, мучат и вирят опашки!
— Леле, какво стана, кой ми го докара това! — викала-нареждала Дуда.
— Съселче, а? — попитал присмехулно Перун. — Знам кой… — Пък се извърнал, метнал назад светкавица. От такава светкавица светът — морета и суша — изтръпнал възврял-нажежен, хората долу из поля и градове тревожно се взрели в небето, мамутите забавили равномерен ход из равнините, ледовете се попукали в планините, цвръкналата вода се сляла в реки надолу, пчелите застинали, машини, апарати, самолети спрели, духът се сепнал, животът се замислил.
Нашият Перун е това, познавали — но защо се е той така наярил, защо е излетял на възбог, кой е с него, с кого воюва?
Никой не знаел. На най-мъдрите вещери дори — стиските треви, хвърлени в огньовете, пращели синьо и зелено, на мълчан огън, не червено и златно, на пребъден огън.
Светкавицата юрнала към бога с алените дрехи, прорязала седем небеса и три свята, поломявайки всяка твърд, плът, дух, съмнение, съпротива, вяра и омраза — стръвно се носела към него тя и ха да го уцели право в сърцето, тогава точно дъбът отронил жълъд, светкавицата ударила него, отклонила се и не убила бога. Само един косъм от черната му коса побелял завинаги.
Затова му казваме Влас.