— Не говори за Перо, Перо е божи син. Говори за другите хора по света, щом си Раджиха нарочен… Не се сещаш да ги споменаваш често. Или някога… — Влас си пусна злобната усмивка. — Клин клин избива, Радота.
— Това ли ми казваш само?
— Не ти ли стига? Ти все искаш някой да ти разпреде цялата къделя! Не ти е дадено малко, Раджиха… Затова ти е и такова името, Раджиха Руенита Радота! Добре, ще ти кажа още. Светът ни гние!
Влас започна да се разтапя, стана прозрачен като ледена висулка:
— Когато боговете са много, понякога истината е недостатъчна.
— А змеят? Той чий е? — Влас извърна прозрачно ледено лице, загледа се надалече. Скоро изчезна съвсем.
Глава 9
Агна
Мислех, докато яздех безспир из пущинаците. Прекосявах откраднатата от змея есен, под копитата на Белур се носеха вихрушки от ледени късчета… Не можех да се върна у дома, докато не извадя Перо от пръстта. Затова — змеят!
Намерих най-затънтените кътчета и пещери в далечната планина, където Страхил Ведмака и Чародей Качо гадаха, че може да го открия. Бродех из мрачните скали, струпалищата камънаци.
Нещо мръдна до една скала. Препречих кривака срещу сянката, чух подигравателен кикот:
— С този кривак да идеш да плашиш някой ведмак! — познавах гласа… — Добра среща, Радота, само снегът ме е подслонил тук, но ела, заповядай… хи-хи!
Как да не я позная! Агна, самодивата. Някога, като отивахме с Друда на далечното езеро, тя се надигаше от водите, идваше при нас. Разваляше ни игрите, плашеше ни с голотата си, присмиваше се на нашата невинност и наивност. Винаги с нещо скришно в себе си. „Глупачета без похлупачета“ — ни казваше. Гонеше се с нас, смееше се, подиграваше ни се, спяхме заедно, завити с есенна шума. Показа на Друда отровните билки, гъбите. На мене ми показа тайните на водите и поляните… Беше момичка тогава, сега я видях — зеленикава, руса, красива, грозна. Такава сигурно е лудостта, така трябва да изглежда Чума Мория. Самата Мора… Скришна като тях. Влас не ми я е споменавал, но Перун веднъж бил метнал светкавица по нея. Бил останал белег под лявата ѝ гърда. Защо — не казваха… Но после е било, не съм го виждал в ония дни…
— Де ти е Перко — под земята треперко?
— Да млъкваш, мръснице!
— Хе-хе, аз ли съм мръсница? А ти си светица? Не те ли наболва понякога? Ей тука под реброто и малко зад челото?
— Плачеш да те убия! Отдавна е трябвало!
— Ама сега не ти стиска, защото само аз знам в трите свята как може да се откопае онази луковица, дето трепериш над нея… Хайде де, убий ме! Бездруго зъзна.
— Нещо зло си намислила, а знаеш как да освободя Перо. За хората не мислиш ли? Светът мръзне.
— Не, този път — нещо хубаво намислих! — Тя се засмя високо, снегът почти я скри от мене. — Нещо чудно хубаво съм намислила…
— Добре, кажи си цената, Агно!
— Аз ти казвам какво и що, ти жениш Перо за нашата дъщеря!
Млъкнах. Леденият вятър и думите ѝ ме блъснаха назад.
— Каква наша дъщеря!
— Гърненце, учиш ли, научаваш ли се на нещо, то си има цена! Винаги. Знаеш на какво те научих. И цената ми беше ей тази наша дъщеря. Ти зяпаше другаде, сдобих се с дъщеря по лесния, по самодивския начин. По лесния, защото беше хем загубен, хем труден. И сега искам да станем двойни роднини, ха-ха. Хайде, мисли! Едно време не се бавеше… виж сега какво хубаво похлупаче съм ти намерила!
Помнех. Заведе ме в гората. Без Друда. Приспала я с някоя незнайна билка. Води ме Агна по самодивските хорища, показа ми нощните самодивски празници край езерото и по реката. Научи ме да смуча нектар от цветята, да се радвам на пеперудите, научи ме на всичко скрито-покрито, в нас всички вшито. Смееше се високо. Увличаше ме, унасяше ме, пропълзявах и плувах в подмолите на незнайни пещери от срам и копнеж. Изсмуквах сладко от нея властта си, овладявах смеха ѝ. Колко лесно се поддаваше на тези непознати неща, неведома криеница! А аз как привично се носех!
Събудих се далеч от брега, от тайните ни игралища — далеч от пролетта, в която бяхме тръгнали. Друда ме намерила заспал чак оттатък езерото. Свестила ме със заклинания. Отдавна беше. Оттогава Агна спря да идва при нас и не я видях повече. Но ако наистина имаме дъщеря, то тя е братовчедка на Перо, ето какво казваше Агна с „двойни роднини“, ето как ми се подиграваше.
— Помогни! Сега разбирам защо Влас ми казваше „клин клин избива“…
— Той пък Влас за едно казва, за десет не приказва! Знаеш вече какво искам! На тебе все да ти се помага!
— Проклета да си!
— Прокълната съм вече! Не ме ли виждаш къде съм? Нямам връщане назад. Онези поляни ги няма, няма го езерото, ти като не се сети, друг ми открадна дрехата, не съм вече самодива. Чукам гръсти, пера на пералото, влизам в стана — като всички съседки на село. Е там, долу. Четири деца имам, живи-здрави. И те мръзнат сега. Но пред каквото съм си наумила — не преде ни враг, ни сила!