— Върни си думите!
— Дума се не връща, само се впряга, а от свят се не бяга!
— Много знаеш, Агно…
— Знам много неща отпреди ти да ме знаеш, Раджиха, виждаш го, ама все да си ни лук ял, ни чесън дъвкал… Казват хората — да беше, то поне да се знаеше на какво миришеш!
— Къде е дъщеря ти?
— Нашата дъщеря.
— Къде е!
— Където трябва.
— Ти говорѝ сега.
— Че като светнеш с меча, да си дундуркам главата в скута? Нали? За толкова — имаш акъл! Радота, върви след западния вятър, усещай го. Щом утихне, спри. Чакай го пак да задуха. Наближиш ли мястото, пращам дъщеря ни. Тя ще ти каже другото. Може и да победиш змея, макар че си с ръце замесен, с люлка на небеса отнесен… От добрина крехък-кекав, та рохък-рехав. Ще я ожениш после за Перо, нашата, ако си я изровиш луковицата от земята. Колкото изпито, толкова платено! Може да успееш… Побързай, зъбите ми тракат. Знаеш, че и друг начин имам да те склоня.
— Добре. За дъщеря ти не те ли е страх?
— За дъщеря ни. Не, за нея не ме е страх. Мен можеш да ме цапнеш с кривака, но кръвта вода не става. Ще я видиш ти, ще я чуеш, няма да я убиеш, ще си извадиш божур-луковицата, ще я ожениш за Ветра. Хайде, тръгвай вече.
Дълго още чувах кискането на Агна.
Сърцето ми се сви. Но мъката си беше само моя. После щях да мисля.
Имах дъщеря.
Глава 10
Ветра
Вървях подир западния вятър. Спреше ли да ме тика в гърба, спирах и аз. Бродех отвъд планината в далечните поля. Далеко от дома. Уж все по-близо до Слънчевите чертози, а зимата мъчеше всички, хората гладуваха, преспите стигаха човешки бой и повече. Прекосявах напуснати и умиращи селца и градове, замръквах при отчаяни и предали се вече хора. Влачеха се без сили, умираха от глад и студ.
Повторно да не поглеждате към умряло дете, наполовина навяно от сняг, братя!
Мракът подлудяваше всички, изтребваше останалите живи.
Духнеше ли западен вятър, препусках с вълшебно силния ми, неуморим, красавец-кон Белур — оживяла снежна пряспа. Нататък и нататък се носехме, навсякъде заварвахме студ, глад, смърт — по цялата ни земя, по целия ни прокълнат и омагьосан свят.
Студът пълзеше и към моето пресъхнало сърце. Но най-сетне, едно начумерено утро, насред засипана от снега гора, чух крясъци. Препуснах, гледам някой, заклещен надолу по стръмното между два камъка, крещи като заклан:
— Зяпай, зяпай! Още зяпай, краката ми са във вода! — Момиче беше, хем стегнато между камънаците, хем нагазило в поточе под снега отдолу. Досетих се коя ще да е.
— Хайде, бре, човек ли си, дърво ли си! Вкопаха ли те там?!
Спуснах се долу, извадих я като клин между два камъка. Вирчето отдолу розовееше от кръвта на охлузените ѝ крака. Извлякох я горе. Тъй повторно я изродих за мене. Носеше мечешки кожух до пети.
Ветра.
Тя ме изгледа изпод вежди хем строго, хем с насмешка. Гледай ти, каква била!
— Ами сурнах се. Ти си баща ми, а?
— Тъй казва Агна, майка ти.
— Друг няма, да знае по-добре, нали така? Хайде, да вървим, че се смръзнах.
— Краката ти, наранени са. Не трябва ли…
— Ти сега за това ли се тревожиш? А? Хич не ми говори, каквото не мислиш, че мразя!
— Кон нямаш ли?
— Имах, отиде, та се не видя…
— Добре, яхни зад мен. — Тя вече беше скокнала, обхвана ме през кръста, притисна се към мене… Миришеше на мечка, беше ми приятно. Ех, Ветро, защо пък не съм те знаел винаги, от самото начало?
— Надолу има село. Там ще си говорим надълго и нашироко. Някога минах оттам с Агна, с майка ми.
— Какво сте правили из тези диваци-пущинаци?
— Препускай сега, краката ми мръзнат, вече не ги усещам, отстрани съм се охлузила в камъните, боли ме. Ще се наговорим.
Влязохме в селото, приеха ни в жива къща, жените се захванаха с Ветра, поседнах със стопанина да чуя вестите.
— Тук знаем: минали били странници, те казали така: наш Перун се бил сдобил със син. Уж за чудо и приказ, но се случил този син лош и рехав. Перун го люто намразил, чак веднъж го проклел. Синът пък да не остане назад — взел, че проклел нашия свят. И ето на, сега как я караме.
— А Перун?
— Перун вятър го вял, песни му пял… Не му е до нас сега, знаеш ти, че надалече се бие за себе си, за нас, за света…
— Знам. Научихме и ние за Перун. А за Перо може да е така, чичо, може и да не е.
— Е, ти знаеш, път си видял, свят си чул.
— И той толкоз знае, но с такива като тебе умира да се мае… — Ветра, моята, се появи. Сега я разгледах. Бяла, руса, цъфнала ябълка, узряло жито, мляко, вино, огън, жупел, високи скули, сини очи, строгост, подбив, мащерка, кукуряк — много думи, малко казвам: красавица, та красавица, да видиш ти, братко мой! Идеше ми да се усмихна, радостно ми стана, че ето такова злато и сребро е дъщеря ми, хем май дръпната и избухлива.