— Ако беше ти, Радота, дошъл по-рано, бате щеше да е жив — подсмъркна пастирката. — Били сме глупави тука да го траем тоя пикльо. А ти имаш ли си жена? Докато сбирахме билки под снега посред нощ, жените дърдореха, че си щял да си вземеш някоя… — и промърмори, уж на себе си. — Ама аз съм най-млада!
— Ти си много млада, ти за моя син ставаш, момичке! — и тя веднага:
— А той защо сам самотува? Хвалиш си го ти като баща, ама — да не е запънат-кекав някой? Гледам те — ти си хубав, дъщеря ти хубава и тя, той ще да е някой, дето вземе ли ме, ще се пукнат да ми завиждат. Те тука много завиждат. Трябвало да чакам първо те да си били намерели мъже, да си били вземели по един, че чак тогава аз да се съм се била поогледала! Ще си вземат те! Да не са круши това, наредени на полица? Досега какво са правили, а, да ги питам аз! Ама — как да ги питам, не смея, то те ще вземат да овършеят с мене кошарата! Нищо не са направили! Щурали се щурави! Че сняг — сняг! Кажи сега, като идваш отдалече, видял си път, чул си свят, дали са те прави?
— Дръж здраво змейската глава, не я размахвай така! Ти цвърчиш-грачиш все едно сврака! Леле!
— Какво да правя, чичо Радота, самичка съм с кравите, говоря си с тях само! Казвам им вечер — добре, и днеска останахме живи в студа. Те не могат да говорят, но ме погледнат, близнат ми ръката! Затова ако срещна някой като тебе, веднага наведнъж всичко му казвам! Веднага всичко го питам! Ама кого да срещна, кажи, чичо — един пипкав змей наоколо, това ти е! А далече ли живее синът ти? Как се казва? Пак кажи, да не е някой кьопав-улав, ей! Хубав ли е? Прилича ли на тебе? Кажи, ти си все едно той, рода, мене как ме виждаш? Хубава ли съм? Ония патки казват, че съм луничава, с червена коса и че ми са малки… сещаш се. Ненките, ако не се сещаш. Те пък много са втасали… Обаче съм синеока, а са ми казали, че синеоките жени най-биват! Виж! Не им се сърдя аз, чичо, ние бутаме тука камъка самички. Още трима-четирима дядовци и баби са останали. Всичко ще ти кажа за мене, от теб не ме е срам. Ти кажи за мен, да знам. Все с кравите ли ще живея или с твоя Страшко ще се запилея? Може ли да ме вземе твоят Страшко, а? Лика ли сме си или отлика! Да не стане — той кълне, тя чурулика! Кажи, хубава ли съм, наистина обаче кажи, не ме жали, корава съм, ще знаеш, знам и две, и много… Да знам каква съм, да не мечтая! Гледала съм света наоколо, чичо Радота, много съм го слушала, може да не съм го разбрала всичкото, ама не казва за мене… Само дядо ми се смее: „Вишна-Превишна!“. Ти например защо си Раджиха? Значи, че си горен човек, вишен, ама защо е — по заслуги или по рождение? За Руенита не питам, това го знам. Говори ми, говори ми, пътниче-странниче чуден! Ей сега ще стигнем в село, ония тревници-житомамници ще те нарочат, не мога припари до теб! Хе, ти така го тресна и плесна туй змейче, сърцето ми се беше разтупкало, пък спря! Страшко, той подвизи има ли?
— Момичке, главата ме заболя!
— Ами да спрем да си починеш малко, да ти попръскам слепоочията с росни тревички, под снега има, но скоро сме си у дома, там ще ти побая, ще те удрям с китки сухи билки — ще ти мине. Уморил си се, сега гледай да не настинеш, с тези мокри овчи кожи захлупен-омотан! Ще издържиш ли?
— Качи се на коня да се приберем по-бързо. — Тя припкаше край мене, дърдореше, стиснала змейската глава за герестия гребен, дето имат змейовете също като петлите, да видиш ти, ако не си срещал змей, братко мой. Скокна тя веднага, яхна пред мен.
— Ти да не се притесниш? Аз, като наближим, ще се прехвърля зад тебе, да не пуснат онези завистници скверна приказка някоя… Мен мечки ме яли, ама жилава, та на вълци ме дали — но ти, чичо, дума зла не заслужаваш. Но то тебе змей те не плаши, че — такова… Давай! Препускай! Еха! Аз някой път яхвам крава, но не е то същото! Препускай! Може и да са ми малки ненките, ама видят ще те! Може да съм малка, може и да ми е червена косата, ама съм орисана да пея, песен за тебе и змея ще извадя! Тя ми идва, у мене е! Ако го няма снегът, видял би ти каква е красива наоколо нашата земя! Тя ме е научила да пея! Но по света какво ли има, мисля си аз всеки ден, питам кравите, но те как да знаят, и те са като мене тука родени! Мисля си, чичо, може ли да съм и аз щастлива? Ако останеше на кравите, те царкиня да са ме направили! Водя ги на най-хубавата трева! Дядо ми се смее, че на смет спя, царски сънища сънувам! Ама — чичо! Той знае, всички знаят, нашата къща може да е бедна, но е най-чиста, спретната, подредена! Дядо, ако не беше така, щеше ли да ми направи люлка за чудо и приказ, да се люлея пред къщи! Аз… няма да ми се смееш, изтъках си лентички, кенари за прозорците, за люлката, като ги накичвах — те червени — плаках, как да ти обясня! От жал. Защото съм самичка… Само с дядо, обича ме, най-добрият на света! Него си имам само, само той ми е, страх ме е, че много стар!