Тъжно ми е, все ми е тъжно, само с кравите и с дядо искам… Чичо Радота, Страшко броди ли като тебе по света? Ех, да ме вземе с него, ще му нося аз отрязаните змейски глави, ще го превързвам…
Но аз спрях коня.
Тя се обърна назад към мене, колкото можеше, попитах я тихичко:
— Ти, момичке-калинке, как се казваш?
— Вишна, защото като съм се родила, цветче от цъфнала вишна ми паднало на челото. Затова Вишна, те мислели, че ще съм бяла като вишнев цвят, но съм пораснала с червена коса, като вишнев плод и…
— Ти ми кажи, Вишно, откъде, ти, Вишно, знаеш на сина ми името? Първо питаш как се казва, после пък от где го научи, че е Страшо…
Бре, как млъкна туй момиче, загуби си езика, онемя, но как пък ме загледа с ясните сини очи, извърнато назад! Я го гледай, две педи от земята, да му се не надяваш… Страхуваше се да ми довери, гледаше ме, изпитваше ме…
— Казвай, Вишно, всичко казвай!
— Ти знаеш вече, чичо.
— Говори, думи да чуя.
— Мама ме научи да разпознавам, чичо.
— И всичко подслушваш, а?
— Не! Честно, не всичко! Знам, че не бива много… Някои неща само…
— Какво чу днес друго?
— Че Ветра, дъщеря ти, не те лъже, чух я, че е много добра… Плаче ѝ се, но стиска зъби… Искам да съм като нея, но аз съм друга, чичо. Хем и на мен ми се плаче.
— Каква си ти, Вишна-скришна? Сега ти разбрах дърдоренето-бърборенето! Ти се криеш зад него, калино!
— Ей на, мога да чувам. Прав си, чичо, за това дърдоря, хем да заглуша, хем да скрия, чувам аз, но не подслушвам… вярно, но също, каквото ти разказвах, е вярно — самощината ме убива.
— И какво чуваш за сина ми, за Страшко?
— Че трябва да ме заведеш при него. Ето това чувам. Домът му да окича с червени гизденици и китици… Да му изплета чорапи, да му изтъка пояс, да му ушия носия-гиздосия… И още има, но не слушам, не съм такава аз…
— Дърдориш като две мелници, а не ми казваш важното, Вишно…
— Всичко ти казах, всичко ти признах, чичо!
Спешихме се двамата, пуснахме главите.
Погледахме се малко, погледахме се, па махнах с кривака, два знака начертах във въздуха: ето го пред нас моя Страшко, строен юнак той! Вишна писна хем радостно, хем уплашено, скри лице в шепи. Страшо погледна, пък пита:
— Тебе ли те виждам всяка нощ насън, момичке? — Вишна мълчи. — Покажи ми лицето си, кажи ми името си!
Вишна вдигна глава, погледна го — нали любопитна сврака, не може да се сдържи:
— И ти ли ме виждаш насън, Страшко?
— Виждам те!
— Аз съм Вишна, всяка нощ те чувам аз как дишаш! Виждам: плуваме с кораб, като в дядовите приказки, надалече и от моите, и от твоите места…
— И аз това виждам, но не е ясно… Люлка виждам, като лодка… Люлеем се…
И тези двамцата като се хванаха за ръце, пък като се взряха-ококориха един в друг! Млъкнаха-онемяха — край! Той и моят Страшо е приказлив, кажи го, колкото тази червенокоска, дето тука намерих, но щом се съзряха, млъкнаха като риби! Гледаха се само и се държаха за ръце. Ха сега, да видиш ти! Може и да си говореха, но без глас. Биха си стояли, докато ги затрупа снегът над главите… Разбутах ги, качихме се с Вишна пак на коня с главите, Страшко припна край нас.
Прибрахме се в селото, Ветра ме чакаше. Като ни видя трима и разбра каква е работата, се засмя:
— Татко, аз да трепеш змейове те пратих, ти се върна сватовник! Ама хайде да е! Я какви са хубави двамата, ей, братко Страшко! Хайде, хайде!
Дойдоха, кажи, цялото село да им се радват, че дори и другите моми дойдоха, пък не мърмориха никак, ами и те се радваха.
— Застанахме с Ветра и с прастария дядо, едничък роднина на Вишна, пред тях и им казах:
— Пусто да опустеете, че в душите зло да не вършеете! Пусто да опустеете от болести и болки! Пусто да опустеете от чужди злоби, от врагове, от омаи! Пусто да опустеете от завистливо, от грозно, от куцо, от гърбаво, от сакато! Пусто да опустеете от клетви, от лоши погледи, от змийски зъб, от гласена отрова! Пусто да пустеете от магии, празни да празнеете! Догоре пълни да пълнеете с добро — за своя и божа радост — тъй до гроба да живеете!
Ветра каза:
— Перун да ви пази, Мора да ви не гази!
Старият дядо се надигна едвам, хвана Вишна за ръката:
— Вишне, мънинка ми вишничке червена, туй си ми ти една-едничка момичка, вейка самичка от дърво столовито — цяла гора гъста да оставиш след себе си, тя, като името ти, до Вишна Бога да стигне! Както си ме обичала-тъкмила, каквато грижа-любов си ми дарила, същото да ти отмерят всички по пътя! Ех, в каква хубава лодка сте! Ех, какви моря и свят порите!