Как да не си помислиш тук, че времето ти е изтекло, че няма значение кога, но ще бъдеш обран-заклан, че и половин истина не ще е съзвучна на изтърбушеното ти тяло с безпомощно размятани нозе и спечени съсиреци по устата, че нещо има значение. Важно е да разпознаеш истинския знак, така или иначе мъртвите ни оплаквани уста ще стискат недоразказана вина.
Носех тази вина у себе си, мислех така горчиво заради изгубения си сестриник Перо, ни жив ни умрял под земята. Но пък, ето ги хубавите ми син, дъщеря и снаха, ето я милата ми слънчева Друда — четворицата ми даваше сила.
И да видиш ти, братко мой, толкова красиви бяха, че току се извръщаха, спираха хората да ги разгледат, да ги проследят с очи, да ги запомнят! Моята Друда Билковита, светла, ясна, румена, висока — снажна чак, напето стъпва, неусетно се взира с присвити очи, усмихва се както си знае… Кожени дрехи, на пояса билярски5 торбички, вълшебна кесия, старинен необикновен нож от кост на мамут. Някога сам Влас ѝ го беше подарил…
Ето Ветра: с гуглеста шапка сгъната назад, с ръждиво червения мечи кожух доземи, не препасан; изпод вежди гледа, ха да изръмжи, ха да те изпита търпиш ли на подбив, ха да те пробва с тъпото на копието си…
Страшко, „на мама въгленчето“, както Друда му казваше, черен като мене, синеок като нея, си беше в домоткани дрехи — „две чукани, едно стригано“, каза Вишна, като го дари с тях: конопени гащи, ленена риза, вълнен пояс, боядисан с орехова шума и лукови шлюпки, оръжието му и то домашно — лък, тояга, топор…
До него крачи-подтичва Вишна, най-мъничка-крехка, едвам до гърдите му стига, с червена коса, с червени чорапи, в свилена дреха чудно извезана с шевица… Тича, каквото тича, ходи, каквото ходи — все у Страшко гледа, а той назад не остава. Те и на сън, и наяве без глас си приказват, еднакво виждат… Оръжие не ѝ трябва на нея, но стиска прашка, дарена от дядо ѝ. Хем все Страшко я държи за ръка, хем ако я погледнеш в очите, ще разбереш, че заядеш ли се с нея, има да береш ядове…
Аз също съм в кожени дрехи. Да видиш ти, братко мой, ако нещо друго облека, то Друда ще ме изпитва защо е това и как тъй! Целият трябва да съм неин, до дрехите дори! Тя ми ги е скроила, от нея ми е кожата от барс, през нея са препасани кривак, диплен меч, в пояса ми са свирките, огнивото, кесиите от нея… И за двама ни е направила високи кожени ботуши.
Глава 2
Градът на златните лъвове
Запровирахме се в тълпата. Предлагаха ни стоки, тикаха в лицата ни благовония, амулети, чудодейни лекарства, ледена вода; чорлави блудници дърпаха дрехата ми, самозвани помощници врещяха и ни проправяха път — един насам, друг натам — всеки към своята странноприемница. Познавах добре безразличните очи на крадците, внимавах.
Така се научаваме да презираме. Телата ни са твърде близко.
Ето, отдалечените градове по-рядко воюват помежду си. Богове, какво по-сигурно доказателство, че единосъщната ви воля ни е създала от блаженото ви битие наскоро, преди миг! В нашите дъбрави това по-смътно усещаш.
Ето, още се отърсваме от замайването, учудено се оглеждаме, с опипващи докосвания дирим да очертаем собствените си межди6! Вдъхновили сте ни, богове, но не се досещаме още за това: крещим ли крещим, а във вечността ни очакват отдалеченост и самота като тази, която ме проследяваше в снежните гори. А и тук… Ех, ако ни казваха боговете предначертанията си!
Излиза: по-различен ли съм от блудницата, която ме тегли към спареното си легло, към окаяното си тяло, с надежда да го продължи нататък…
Ето го градския площад. Да откроя ли някого или нещо, за да се плъзна нататък?
Нима вече не съм жив, надалече, при Влас? И мигът е изживян пред вратите?
На площада се трупаше тълпа. Смесих се с хората, всред които вече по-често се срещаха достопочтени старци, пъргави велможи, познатата смесица от двете: позатлъстели търговци. Да видиш, царедворецът никога не се отказва от някоя пара отгоре. Привично навлизах в злобата на днешния ден, установих групите, определих кои са користни, кои наивно, кои лицемерно угрижени за високи деяния. Един див пълководец с къса коса и мускулест врат стърчеше над другите и събираше около себе си шепот, новини, двусмислени въпроси. В другия край на площада криволичещо си проправяше път цената на ечемика. И двете неща — ечемикът и пълководецът — се преплитаха така познато, че се озърнах да видя досадното лице на оня, който с ококорени очи премлясква всичко, подпомага го със страст, сякаш то никога няма да потъне в следващия ден. Сякаш никога няма да се забрави. Ето го, тук е висок, шкембест, безсмислен. Нима всичко се повтаря? Този има къща, дом, който никой не е виждал и ако случайно попаднех там, непременно бих видял някоя омерзителна, порочна, гадна подробност, която го трови и влачи към смъртта. Този ще посредничи за ечемика по-после…