Тогава в какво е смисълът? В оня темерут, готов вече да коли? В ечемика? Товарите ми пристигат след седмица, ще ме направят знаменит за малко в този знаменит град. В далечни времена може би някой ще се възхити от описанието ми на тукашната философска школа. Кой ще вярва, че змей съм трепал или той пък ме е изял…
Може би просто съм натрупал сезони и години… Да не говорим за това как ей сега ще се запозная с необходим човек, който ще ни свърши необходимата работа. И аз се зазяпах, градът е омаен, всмуква!
А ние път към змея дирим!
Ето го нашият човек!
Настани ни полезният човек в хубава каменна къща, заобиколена с горичка. Нататък беше морето. Не знаех колко ще живеем тук… Имаше чудесен покрит вътрешен двор с езерце, удобни лежанки, цветя, трапези. Огньовете не спираха да горят, беше топло, уютно. Светлината идеше през стъкла — сякаш узряла, смекчена. Далеч оттук съм мечтал за спокойствие да се съзра, да се намисля… Липсваха ми чутурата, щурците, водата на извора, но все пак някак бяха тук с мен…
Настанихме се бързо, сбрахме се да чуем последните новини от градския ни стопанин.
— Чакаме го. Както предсказаха пророците, идва. Вижда се, ако се изкачиш на хълма над двореца. Свети.
— Какво разбрахте?
— Идва. Идва години наред… Още при предишния цар лъвовете заревали… — Тези хора имат по стените си триста златни лъва и когато наближи враг, лъвовете почват да реват… децата в този град играят на състезание с имената на лъвовете. Всеки лъв си има име. Появил се като зарево чак на края на кръгозора и оттогава идва… вече е близо…
— Всичките тези години?
— Да, всичките тези години идва. Приближава. Бавно, че да се мъчим повече, затова.
— Може би се бави, че да мислите-гадаете по-дълго защо идва?
— Ама как така? — почуди се Страшо. — Войска нямате ли?
— Непобедим е, хора! Старият цар пращал, изгорил войниците, на пепел ги върнал вятърът…
— А боговете? Не помагат ли? Не знаете как да ги призовете и помолите?
— Където е наш Перун, там са и общите ни богове, и другите. Ние тук държим, всички, не знаеш ли!
— И какво ще стане, като дойде?
— Става все по-голям, ще прекрачи през стените в града… И нашите чародеи и мъдреци какво измислиха? Че иска да ни накаже за греховете и тръгнаха да търсят кой е най-виновен и най-грешен… Инак помощ няма, сила няма, богове няма… Златните ни лъвове мълчаха, докато не извадиха едно девойче, младо съвсем, доведеница на собственика на блудния дом по-надолу по улицата.
— Нея посочиха?
— Да. Нея. Ревнаха всички, че и един лъв, дето не са го зарязвали на рабоша да реве от четири поколения, и той зарева!
— Това ли ви е на вас най-голямата грешница, хора! Ум имате ли?
— Нямаме. Тая ни е грешницата. Лъвовете я посочиха, мъдреците я одобриха, чародеите я проклеха. Царят заповяда да чака на площада. И тя там седи. И сега седи, в снега и виелицата. Пастрокът ѝ мърсува, за други да не говорим, но седи тя там, изкупува ни греховете.
— Леле, татко Перуне! За боговете ми, Власе! В онова село змей-годиначе дундуркаха, тука пък на змея угаждат с невинни душици…
И в това време като ревнаха лъвовете! Страшен рев, дълбок, камбанен — а го заглушаваше друг тътен, който усетихме като тръпка дълбоко в телата си. Великият рев на златните градски лъвове-пазачи се похлупи от страшния звук оттатък стените, който се усилваше и заличаваше рева им… Изскочихме навън, с други уплашени хора хукнахме към градските стени. И децата търчаха, че откакто са били родени, откак им каканижат имената, за пръв път чуваха лъвовете си да реват…
Видяхме змея, наближил съвсем оттатък стените, да реве по-гръмко от стоте златни лъва. Звукът пробиваше тъпанчетата. Горещината му топеше дълбокия сняг наоколо… Огромен: главите му надвишаваха стените на града… Отворил пасти, хвърляше огън с трите глави. Щях да се бия с него!
— Да тръгваме — каза Друда. — Той нас търси сега.
— Знаех си аз, че не си ти търговец на ечемик — каза стопанинът ни. — Сметки ли имате с този змей?
— И ние имаме, и той има. Живот сме зарязали на рабошите, и той, и ние! Заведи конете вкъщи, ние спешени ще идем — и се засмях: — А ечемикът, иде, вярно е… Виж го там…
Глава 3
Битка. Даждбог. Димна
Излязохме през малките порти, под лъвовете. Не спираха да реват. Имаше гордост в този рев, мъка имаше, тежък яд, дигнати мъгли, безреден свят… Много думи редя, малко казвам!