Ето го нашия змей! Пред нас в цялата си сила и мощ, не както го видях, направен от ято лебеди… Жълт и червен, грамаден, подобен на есенен склон, мяташе огън! Ей го, бабите разказваха за него тихичко, истински Змей от Дълбините! Бавно и неуловимо се преместваше. Предишния път беше гъвкав и подвижен, с мъка и магия го нараних, а той ни изпревари и стъпка Перо — сега наближаваше бавно и безутешно — вълна от разтопен метал.
Между нас и него имаше снежно поле, стопено наполовина. Зад нас — градът с ревящите лъвове, бойниците, накачулени с кресливи любопитни дечурлига: кое дете на света би изпуснало такова чудо! Зад него — в далечината — сини непознати планини и морски бряг.
Ветра каза:
— Татко, стой до мене, ще ти помагам със синята тинтява. И още нещо знам, чуй…
Друда излезе напред, търкулна по земята трите страшни скашкани-застинали глави на детето-змей.
Ревът на змея изви още, непоносим, ушите ни писнаха, зъбите ни изтръпнаха като скоминясали, Друда стисна ръката ми, Вишна изведнъж хукна напред… Нещо зелено се люшна насам. Взрях се, що да видя: змии пълзят към нас, шипят, съскат… Змеевите три глави хвърляха огън пред тях, да не се стигат. Ревнах на Вишна:
— Внимавай! Върни се!
Но тази малката си вървеше напето напред! И спря почти до огъня. Че като нагласи онази прашка, че като хвана да мята с нея! С всеки камък смазваше змийска глава… Те пълзяха към нея, тя ги целеше. Пръсваше глава след глава. Нямаше празно това дребното!
Накрая и ние я наближихме, и змиите. Все още бяха много. Тя не спираше, не отстъпваше! Спокойно вземаше камъни от земята, завърташе, мяташе — чуваше се как камъкът плясва змийската глава и я отнася. Огънят я наближаваше вече, тя не мръдваше.
Страшко я доближи пръв, развъртя топора. Де що имаше останали змии, посече ги. Хвана си Вишна за ръката и така застанаха, хем огънят близко биеше. Вишна каза спокойно:
— По пасбищата е пълно със змии, дядо ми даде тази прашка, научи ме да ги трепя! И нали съм нова булка — нова слука, нова съдба — първа излязох!
— Ела сега, татко! — повика ме Ветра. — Наш ред е.
Тръгнахме двама напред към бляскавия жълто-червен змей, бавно извърнал се насам, към нас. Огньовете му лижеха и топяха снега, че и земята пред нас. Страшо изотзад помагаше, стреляше отровни стрели в лъскавите вити шии. Ветра го посочи с мъничката китка синя тинтява, брана изпод снега в онова селце. То ми се стори толкова жалко, безпомощно, не на място пред страховитото чудовище…
Е, хайде да те видим, змееборецо!
Змеят се наяри, дигна се на задни крака, стрелна злобно глави напред. Приближих го с меча и кривака. Тичах напред-назад, удрях, избягвах огъня му. Как се воюва с чудовище, голямо колкото половината крепост, а ти си колкото залък? Успявах навременни да угася с магия от кривака огъня на някоя глава, мушвах се под нея, ранявах с меча. Разбрах, че големината не е от значение в такава среща, разбрах, че смисълът е в свободата на твоя дух. Той се мери с чудовището, не боят ти. Изтичаше беса ми навън към тъмния му чудовищен бяс, струеше злобата ми към него заедно с меча… Нямаше то смисъл, нямаше цел, не обитаваше свят. И все пак го жалех, както бях жалил за изчезналите мамути. Усещах сила, бликаше нажежена зелена кръв, змеят ревеше от болка без разкаяние, но ме притискаше към стените на града, да ме изгори там като борина. И ето ти Ветра, насочи китката към него… С копието в другата ръка, тъй изправена, в мечия кожух, ех, гордеех се!
Къде си била, дъщерко, всичкото това време!
Да видиш ти, братко мой, как се змеят сепна-дръпна от болка нетърпима-непоносима! Понечи да мръдне пак напред, спря, зарева от мъка… Не можеше. Не се уморих от боя, но се уморих от омраза. Удрях го още и още, с кривака, с меча… но и аз не го убивах…
— Татко! — Ветра зад мен. — Още има, но майка ми Агна не ми го каза докрай… Подслушах ги веднъж с баба ми: не можеш да го победиш, ако сянката ти не падне върху него… Но не знам как да го обърна… Мога да го спра с тинтявата, но не мога да го обърна… Ти виж…
Млатех безспир, змеят ревеше от досада, болка и ярост, мъчеше се да ме разкъса, стъпче с крак, да ме изгори със злобата на огъня си. И двамата не успявахме. Никой не тържествуваше. Да, виждах, обръщаше се така, че сянката ми да е зад мен.
Тогава пък чух вика на Вишна отзад:
— Дядо, дядо, дядо мой! — Това какво беше? Не можех да се обърна и видя, разля се светлина наоколо. Сега пък Друда и Ветра едновременно викнаха:
— Гледай си сянката!
И да видиш ти, братко мой, гледам, сянката ми дълга-предълга лежи пред мен, следва змея. Затичах се напред, през лявата ми ръка мина страшна болка от огъня на едната глава, но насочих сянката си върху него, Ветра хукна, размаха китката, забих меча, докато той ревеше от болка и ужас. Притича Страшимир, закла гърлата, плисна жежка зелена кръв.